— Щом е толкова важно за теб.
Отвърнах на усмивката й.
— Случи се, след като се бе омъжила за италиански благородник, маркиз Бенито ди Орано, с който майка й я бе запознала. Десет години по-млад от нея, изискан, наследник на някаква фирма за обувки. Пак импулсивно деяние. Бяха се запознали преди седмица, отлетели за Лихтенщайн и се оженили. Купил й „Ламборгини“, завел я във вилата си. Но се оказало, че Бенито е садист и наркоман. Той я биел, тъпчел я с наркотици, завел я в семейния палат във Венеция в дрогирано състояние и я предал в ръцете на приятелите си — като подарък за партито. Когато се събудила, той й съобщил, че е анулирал брака им, защото тя била боклук и я изритал. Буквално.
— Довлече се като червей до Щатите. Втурна се в кабинета ми по средата на един сеанс, крещеше, ругаеше, молеше да й помогна. Повиках Пол. Двамата се опитахме да я успокоим и да я върнем към нейната истинска същност. Но тя не се поддаваше, а и бе дрогирана, представляваше опасност, затова не можехме нищо да направим, поне законно. Омете се, псувайки и двама ни. След няколко дни отново си бе старата Шери — с мръсните приказки, тъпчеше се с хапчета, пак по пътищата, непрекъснато в движение. От време на време получавах вести от нея. Среднощни обаждания по телефона, пощенски картички, в които се опитваше да бъде приятелски настроена. Даже един-два пъти отидох на летището, за да се видим между две нейни пътувания. Клюкарствахме, пийвахме по нещо, правехме се, че между нас всичко е наред. Но яростта й не се разсея. Следващият път, когато се върна за по-дълго в Ел Ей, отново се сближи с мен и после започна с нейните сеанси за доусъвършенстване. Божичко, как обичах работата си, Алекс. Все още ми липсва.
— Кое преля чашата?
— Партито. Тя обичаше партитата толкова, колкото аз ги ненавиждах. Но Пол пожела аз да го придружа, заповяда на нея да стои далече. Тя започна да спори, наконти се. Каза й, че двете едновременно не можем да присъстваме и че ще бъда само аз. Купонът бе само за психолози. За професионалисти. Специален случай за него и не би желал тя да му го съсипе с поведението си. Това я вбеси — нахвърли се върху него, опита се да го нарани с чифт ножици. Това бе първият път, когато тя му се нахвърляше физически. Той надделя, даде й огромна доза барбитурати и я заключи в стаята й. В събота през нощта, точно след партито той я освободи. Каза ми, че изглежда спокойна, наистина се държеше приятно, бе изпълнена с разкаяние. „Прости и забрави“.
— Ти как издържа на партито? Да се срещаш с приятелите на госпожа Блелък?
— За тях аз си бях Шери — усмихната и секси. Не бе много трудно — за нея нямаше особено значение. За хората от психологията аз си бях аз. Двете групи въобще не се смесиха, а най-вече аз стоях при чичо Били.
Гарги и лебеди…
— Прости и забрави — казах аз. — Но тя не направи нито едно от двете.
Погледна ме изпитателно.
— Трябва ли да продължаваме, Алекс? Толкова е глупаво. Тя вече не е между живите, вън от живота ми е — вън от нашия живот. А пък аз имам шанс за ново начало.
Тя вдигна ръцете ми към устните си. Започна да ближе кокалчетата ми.
— Трудно е да се започне, без да се завърши. Да затворим страницата. Заради двама ни.
Тя въздъхна.
— Заради теб. Само заради теб. Защото означаваш толкова много за мен.
— Благодаря. Знам, че е трудно, но наистина ми се струва, че това е най-доброто.
Тя стисна ръката ми.
— Получих съобщението ти в събота. Бях разочарована, но от тона ти разбрах, че не ти е било лесно. Беше нервен и забрави слушалката отворена.
Не спорих.
— И така започнах да се чудя дали да ти се обадя, или да изчакам ти да се свържеш с мен и да уточниш нова среща. Реших да чакам. Да те оставя да вземеш решение. Цял ден бях мислила само за теб и когато чух почукването на вратата, помислих, че беше ти. Но бе тя. Цялата обляна в кръв. Смееше се. Попитах я какво бе станало. Да не е катастрофирала? Добре ли се чувстваше? И тогава тя ми разказа. Като се смееше. Онова, което бе сторила — целият онзи ужас, а тя се смееше!
Шарън избухна в сълзи, започна да се тресе неконтролируемо, повтори го и закри лицето си с ръце.
— Тя сама не го е извършила. Кой й е помогнал?
Продължи да се тресе още малко.
— Ди Джей Расмусен ли е бил?
Тя вдигна поглед, сълзите се стичаха, устата бе отворена.
— Ти познаваш Ди Джей?
— Срещнах го.
— Срещал си го? Къде?
— При твоята къща. И двамата си мислехме, че си умряла. Дойдохме да ти изкажем последна почит.