— Какъв е краят?
— Ритъм. Баланс. Всичко трябва да продължи да работи — определена екология, ако желаете.
След няколко минути.
— Не отговорихте на въпроса ми, докторе.
— Повече нищо няма да разравям. Какъв смисъл би имало?
— Добре. Ами вашият приятел — детективът?
— Той е реалист.
— Това е добре за него.
— Вие все пак ще ме убиете ли? Ще накарате ли Хюмъл да си свърши работата?
Той се засмя.
— Разбира се, не. Колко удивително, че все още имате такова мнение за мен. Не, докторе, не се намирате в опасност. Какъв смисъл би имало?
— Един ми е известен — семейните ви тайни.
— Последовател на Сийман Крос? Още една книга?
Отново смях. Превърна се в кашлица. След няколко километра се появи ранчото, съвършено и нереално като филмов декор.
— Като стана дума за Роял Хюмъл бих искал да знаете нещо. Той повече няма да работи в управлението по сигурността. Вашият коментар по повод смъртта на Линда ме накара да се позамисля — удивително какво може да направи неопитният поглед към миналото. Роял и Виктор бяха професионалисти. Нещастни случаи не би трябвало да стават при професионалистите. В най-добрия случай, те са проявили немарливост. В най-лошия… Дарихте ме с проникновение на стари години, докторе. Затова съм ви дълбоко задължен.
— Само теоретизирах, Видал. Не желая ничия кръв да тежи на съвестта ми, дори и тази на Хюмъл.
— О, за бога, ще престанете ли да бъдете мелодраматичен, млади човече! Ничия кръв не е заложена на карта. Роял просто има нова работа. Ще чисти курниците на пиленцата ни. Всеки ден трябва да изравя по няколко тона гуано. Той вече поостаря, кръвното му е много високо, но ще се справи.
— Ами ако откаже?
— О, няма да го стори.
Насочи колата към празната кошара.
— Вие дадохте снимката на мълчаливия партньор на Круз. Момичетата са били снимани ето там.
— Забележителни неща може да изрови човек от старите тавани.
— Защо? Защо допуснахте Круз да продължи толкова време?
— Доскоро смятах, че така помага на Шарън — помага и на двете. Той бе чаровник, притежаваше дар слово.
— Но изсмукваше пари от сестра ви, преди да срещне Шарън. Двайсет години шантаж и игра със съзнанието.
Остави бъгито да работи на празен ход и ме погледна. Целият чар бе изчезнал. Забелязах същата ледена суровост в очите му, която току-що бях открил в тези на Шарън. Гени… Колективното подсъзнание…
— Бъди такъв, какъвто е възможно, докторе.
Подкара бързо, спря бъгито и го паркира.
Слязохме и тръгнахме към верандата. Двама мъже в тъмно облекло и авиаторски маски чакаха изправени. Единият държеше тъмно парче еластична материя.
— Моля ви, не се плашете — каза Видал. — Това ще бъде свалено веднага щом стане безопасно и за вас и за мен. Ще бъдете закаран здрав и читав. Опитайте да се наслаждавате на пътуването.
— Защо ли не се чувствам в безопасност?
Още смях, сух и насилен.
— Докторе, беше ми приятно. Кой знае, може пък някой ден отново да се срещнем — на друго парти.
— Не мисля така. Мразя партитата.
— Да си кажем правичката, аз пък съм уморен от тях. — Стана сериозен. — Но при определени обстоятелства, ако има и най-крехък шанс да се изправим лице в лице, ще ви бъда много благодарен, ако не ме познаете. Да проявите професионална конфиденциалност и да се направите, че никога не сме се срещали.
— Няма никакъв проблем.
— Благодаря ви, докторе. Вие се представихте като истински джентълмен. Има ли още нещо?
— Лурдес Ескобар — слугинята. Истински невинна жертва.
— Във връзка с нея бяха направени компенсации.
— По дяволите, Видал, не всичко може да се поправи с пари.
— Парите не могат нищо да поправят, ако от това ще ви стане по-леко. По времето, когато тя вече работеше в Щатите, половината й роднини бяха изтребени от бунтовниците. Същата смърт, но без компенсации. Онези, които оживяха, бяха измъчвани, домовете им изгорени до земята. Връчиха им емиграционни документи, доведоха ги тук, предоставиха им бизнес, получиха земя. В сравнение със самия живот, разбира се, че не е достатъчно, но това е най-доброто, което мога да предложа. Някакви допълнителни предложения?
— Правосъдие би било по-доброто.