— Някакви предложения за усъвършенстване на правосъдието, които да съм изпуснал?
Нямах какво да му отвърна.
— Е, добре тогава, има ли нещо друго, което бих могъл да сторя за вас?
— Всъщност има нещо дребно. Едно уреждане.
Когато му съобщих какво бе то и точно как бих искал да бъде извършено, той така силно се засмя, че се задави от кашлица, която го преви на две. Извади носна кърпичка и изтри устата си, изхрачи се и още малко се посмя. Когато отдалечи кърпичката, коприната бе изцапана с нещо тъмно.
Опита се да говори. Нищо не се получи. Мъжете в тъмните дрехи се спогледаха.
Накрая каза:
— Отлично, докторе. Великите умове се движат в една посока. Сега, да си подадем ръка.
34
Оставиха ме в университетското градче. Свалих превръзката от очите си и се отправих към къщи пеша. Но щом влязох у дома, разбрах, че дори не мога да понеса самата мисъл, че съм там. Нахвърлих малко багаж в един сак, обадих се на телефонистката, за да съобщя, че ще отсъствам няколко дни.
— Някакъв номер за препращане на разговорите, докторе?
Не очаквах никакви спешни повиквания за пациенти, затова казах:
— Не. Ще проверявам аз.
— Истинска отпуска, така ли?
— Нещо такова. Лека нощ.
— Не желаете ли да приемете съобщенията, които вече са ви оставени?
— Всъщност, не.
— Е, добре, но все пак има един мъж, който ме подлуди. Обажда се три пъти и стана доста агресивен, когато не го свързах с домашния ви телефон.
— Как се казва?
— Санфорд Морети. Звучеше като адвокат — твърди, че иска да работите по някакъв случай или нещо подобно. Продължава да настоява, че бихте искали да разговаряте с него.
Отговорът ми я разсмя.
— Доктор Делауер! Не знаех, че можете да държите и такъв език.
Скочих в колата и потеглих, разбрах, че съм поел на запад по Оушън авеню. Недалеч от кея на Санта Моника, който вече бе затворен за през нощта и в тъмнината се бе превърнал в назъбена туфа покриви над превита тръстикова камара. Близо до океана, който не се виждаше от този квартал. Морският бриз бе притихнал и океанът миришеше като бунище. Улицата бе приютила барчета за бира и сандвичи с полинезийски наименования и мотели за временно пребиваване, на които сериозна клиентела създаваше близкия автоклуб.
Проверих в едно място, наречено „Тъжни мечти“ — дванайсет кафяви, напръскани от солта врати, настанени около паркинг, който изпитваше въпиеща необходимост от асфалтиране, неоновите тръби на надписа „Свободни стаи“ бяха изпотрошени и не светеха. Един рокер с нездрав тен на лицето и кръстче на ухото се разпореждаше на рецепцията — направи ми голяма услуга, като ми прибра парите, докато се любуваше на парче пържена риба и гледаше по телевизията реклама на „Калифорния Райзинс“. В прихлупеното фоайе рамо до рамо бяха изправили снаги автомати за бонбони и кондоми, заедно с продавач на джобни гребенчета и коментарите на калифорнийския наказателен закон за кражбите и измамите на съдържатели на хотели.
Наех стая в южната част, предплатих за една седмица. Три на три метра, воня на инсектициди — няма гадинки тук — тесен и зацапан прозорец, разположен срещу парче тухлена стена, вече покафеняла от отразената улична светлина, дървени мебели, скромничко по размери легло, телевизор срещу заплащане, закрепен с болтове за пода. Четвърт долар в прореза за монети осигуряваше неясен звук и жълтеникавобежови цветове в продължение на цял час. Имах три монети в джоба. Пуснах две в процепа.
Легнах на леглото, пуснах телевизора и се заслушах в шума. От съседното барче думкаха басѝ от китара така силно, сякаш някой удряше по стената в такт две четвърти. Сърдит смях и насечен уличен жаргон на английски, испански и хиляди неразбираеми езици, приглушен смях от телевизора в съседната стая, пускане на вода в тоалетната, съскане на водопроводни канали, скърцане от ходене, тръшкане на врати, разпръснати резки звуци, които биха могли да са от изстрели с пистолет или пожар, или пък две ръце, които ръкопляскат. И като за капак на всичко монотонното бръмчене от магистралата.
Останах три дни, поддържайки се с пица и кола от едно кръчме, което обещаваше да сервира горещи ястия и студени питиета, но лъжеше и за двете. През по-голяма част от времето правих онова, от което се бях предпазвал дълго. Бях се махнал от пропъждането на чуждата неадекватност, зариването на кал с помия. Самоанализа. Толкова досадна дума за ровене из миналото в най-съкровените кътчета на душата. Греблото е наточено остро и неравно.