— Да, добре.
— Ще се видим по-късно.
Той си тръгна, без да обели дума повече.
Робин се върна у дома на следващия ден. Облечена бе в рокля, която никога преди това не бях виждал и имаше вид на отличничка, която всеки момент ще започне да рецитира пред класа. Приех прегръдката й, после я попитах какво я е накарало да се върне вкъщи.
— Ти май не се радваш, че ме виждаш — каза тя.
— Радвам се. Ти ме изненада. — Занесох куфара й в дневната.
— Дълго мислих дали все пак да се върна. — Пъхна ръката си в моята. — Ти наистина ми липсваше. Искаше ми се снощи да си поприказваме и затова позвъних. Телефонистката отговори, че си напуснал града за известно време, без да кажеш на никого къде и за колко време заминаваш. Каза, че гласът ти е бил различен — сърдит и уморен. Ругаел си като файтонджия. Разтревожих се.
— Време за милосърдие.
Тя ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път.
— Извини ме, но точно сега няма да бъда мъжът, когото ти желаеш.
— Май попрекалих — каза тя.
— Не. Просто на мен ми се налага много да премислям. С голямо закъснение.
Започна да мига на парцали. Очите й се навлажниха и тя се обърна с гръб.
— По дяволите!
— Част от мисленето има връзка с теб, но останалото не. Знам, че искаш да се грижиш за мен — сега то е важно за теб. Но точно в този момент не съм готов, не бих могъл да го възприема по начин, който би ти дал онова, което ти желаеш.
Краката й се подкосиха и тя седна на дивана.
Настаних се с лице към нея.
— Сега не се караме. Може би понякога тонът ми е такъв, но всъщност не е толкова просто. Има неща, които бих искал да си изясня. Нужно ми е време.
Тя мигна още няколко пъти, сложи на лицето си усмивка, която бе толкова болезнена, сякаш я бе издълбала в плътта си.
— Коя съм аз, че да споря за това?
— Не. Не го правя за отмъщение. Няма за какво да отмъщавам — в края на краищата ти ми направи услуга.
— Признателна съм ти за думите. — Сълзите започнаха да извират, но тя ги сподавяше. — Не, няма да постъпя така. Ти заслужаваш нещо по-добро. Не е престъпление, ако не можеш да подбереш точния момент, нали?
Протегнах ръка. Тя тръсна глава, хапеше устни.
— Имаше друг мъж в живота ми. Нищо сериозно, старо гадже от колежа, кафе и пай. Задуших любовта още в зародиш. Бяхме стигнали почти до края и затова ми се струва сякаш съм те предала.
— И аз също те предадох.
Тя изстена.
— Коя?
— Старо гадже от колежа.
— Тя… Ти все още…
— Не е това, никога не е било. Тя бе пленила мозъка ми, а не пениса. Сега си отиде завинаги. Но това ме промени.
Тя се отдалечи в края на стаята, скръсти ръце върху гърдите си и известно време нищо не каза.
— Алекс, ами с нас какво ще стане?
— Не знам. Но имам начини да си тръгна, преди да съм свикнал прекалено много с теб или с някоя друга.
— Харесвам те такъв, какъвто си.
— Аз също те харесвам. — Казах го толкова автоматично, че и двамата се разсмяхме.
Обърна се към мен, аз й протегнах ръка. Тя се върна и погледна нагоре в очите ми. Започнахме да се галим и възбуждаме, събличахме се взаимно, без да пророним дума. Паднахме на дивана и там се любихме. Правихме секс. Компетентен, очукан съюз, роден в практиката и ритуала, толкова без ръбове, та чак заприличваше на кръвосмешение.
Когато свършихме, тя седна и каза:
— Няма да бъде чак толкова лесно, нали?
Поклатих отрицателно глава.
— И въобще струва ли си?
Тя се откъсна от прегръдките ми, изправи се и застана пред фототапета. Осветена отзад, гола, къдриците висяха по гърба й като чепки грозде.
— Магазинът, предполагам, е в ужасен хаос. Пъхат бележки под вратата, и всички онези двусмислени поръчки.
— Продължавай. Направи онова, от което имаш нужда.
Тя се обърна, изтича обратно към мен, легна върху ми, отърка се в гръдния ми кош. Лежахме заедно, буза до буза, докато се възцари неспокойствие, после тръгнахме всеки по своя път.
Шарън, Круз, Плъха, дори и Лари. Между нас съществуваха достатъчно проблеми за запълване на цял учебник.
Отново сам, аз се замислих за всичката недовършена работа. Реших да се справя по най-лекия начин. Откривах номер в телефонния си тефтер и набирах.