Четвърто позвъняване.
— Ало?
— Госпожа Бъркхалтър? Денис? На телефона е доктор Делауер.
— О, здрасти.
— Ако моментът е неподходящ…
— Не, не е… Аз… Смешно е. Тъкмо за вас си мислех. Дерън все още плаче много.
— Можеше да се предположи.
— Всъщност, той плаче повече от преди. Прекалено. От последния път, когато ви видя. Не спи и не се храни достатъчно.
— Нещо промени ли се от последната ни среща насам?
— Само парите — макар все още да не съм го усетила. Не е станало действителност. Искам да кажа, господин Уърти твърди, че може и месеци да минат, преди да ги получим. Междувременно продължаваме да получаваме предупреждения от банката, а и застрахователната компания на мъжа ми не спира да влачи проклетите си… Защо ли продължавам така? Не това бихте искали да чуете.
— Бих искал да чуя всичко, което вие искате да ми съобщите.
Пауза.
— Наистина съжалявам. За начина, по който ви наговорих всички тези неща.
— Няма нищо. Прекалено много преживяхте.
— Така е. От деня… — Гласът й се пречупи. — Продължавам да се занимавам с другото нещо, а всъщност съм потресена за моето бебче. То непрекъснато плаче, крещи и ме удря, дори не желае да се държи с мен както по-рано. Отгоре на всичкото и това чакане. Няма никой наоколо. Просто не знам какво да правя — не мога въобще да проумея защо се случва все така.
Още една пауза. Този път моя. Терапевтична.
Тя подсмръкна.
— Съжалявам, Денис. Така ми се иска да можех да облекча болката ти.
— Вземете я и я напъхайте в една торба, а после я пуснете в канализацията. Вземете болките на всички.
— Това все пак би било нещо.
— Да. — Лек смях. — Какво би трябвало да сторя, докторе? С Дерън?
— Той игра ли си пак, както в моя кабинет?
— Това е проблемът. Не желае да си играе. Давам му колите и му казвам какво да прави, но той само ги гледа и започва да пищи.
— Ако искате да го доведете, бих го прегледал с удоволствие. Но ако пътуването ви се струва прекалено дълго, бих могъл да ви препратя към някой по-наблизо.
— Не, не това е всичко… Не е много далече. Каква друга работа имам цял ден, освен да пътувам, все пак?
— Тогава елате на всяка цена. Мога да ви видя утре като начало.
— Да. Страхотно е.
Определихме си час.
— Вие сте добър човек. Наистина знаете как да помогнете на човека.
Това ме изплакна достатъчно, за да набера втория номер.
Дванайсет без пет. Обедна почивка.
— Доктор Смол.
— Здрасти, Ада. Алекс е. Изяде ли си сандвича?
— Ще ям домашно сирене с плодове. Борба с тлъстините. Слушай, много се радвам, че се обаждаш. Опитах се да се свържа с Кармен Сийбър, но телефонът бе изключен и нямаше съобщение за нов номер.
— Не се обаждам по този повод. Заради себе си.
Нейната терапевтична пауза.
— Това дяволско нещо върши работа. Много неща ми се натрупаха. Помислих си, че ако ти смяташ, че би било подходящо да дойда…
— Винаги се радвам да те видя, Алекс. Самият ти имаш ли някакви съмнения по отношение целесъобразността?
— Никакви. Не, това не е вярно. Предполагам, че имам. Нещата между нас се промениха. Трудно е като се измъкнеш от ролята на колега, да се представяш като безпомощен.
— Ти въобще не си безпомощен, Алекс. Просто си достатъчно проницателен, за да знаеш, че не си неуязвим.
— Проницателен. — Засмях се. — Далече съм от това.
— Ти се обади, нали? Алекс, разбирам какво казваш — смяната на ролите ти прилича на връщане назад. Мога да те препратя към някой друг.
— Да започна отначало? Не, това не би ми се искало.
— Нужно ли ти е известно време, за да размислиш?
— Не, не. Бих могъл да се гмурна в това си състояние, преди да съм измислил начин да изградя отново съпротивителната си система.
— Добре тогава, уредено. Нека си проверя разписанието. — Звук от разгръщащи се страници. — Какво ще кажеш за утре в шест? Офисът ще е тих — няма да се натъкнеш на някого, когото ти си ми изпратил.
— В шест е идеално, Ада. Дотогава.
— Очаквам те с нетърпение, Алекс.
— Аз също. Чао.
— Алекс?
— Да?
— Това, което правиш, е съвсем правилно.