— О, да. След спалнята, вече гледам да мога да се разпростра още. А ти ще можеш да ме посещаваш тук винаги, когато пожелаеш. Ще бъдем щастливи, Алекс.
„… с добри размери, особено според съвременните стандарти.“
Мики Мерабян бе набрала скорост.
„Страхотни възможности за обзавеждане, митично изобилие, а цената включва всички мебели. Някои от тях са истинска класика — можете да ги запазите, или да ги продадете. Всичко е тип-топ. Къщата наистина е скъпоценност, докторе.“
Обиколихме кухнята и минахме през малкото фоайе, водещо към спалнята. Първата врата бе затворена. Тя я подмина. Отворих и влязох.
— О, да. Това бе господарската спалня — каза тя.
Миризмата на дезинфекциращия шампоан тук бе по-силна и примесена с други промишлени аромати: амоняк от химикала за почистване на стъкла, препарат против насекоми, луга. Токсичен коктейл. Завесите бяха махнати, останали бяха само корнизът и връвчиците. Килимът също отсъстваше, разкривайки дюшемения под, изчистен от петна. Двата високи прозореца откриваха гледка към три върха и електрически далекопроводи. Но нямаше и повей, който да разреди химическата баня.
Нямаше и рисунки на ябълки.
Чух бръмчене. Тя също го чу. И двамата се огледахме за източника и веднага го открихме.
Рояк мушици, скупчени в средата на стаята, животински облак, чийто краища имаха формата на амеба.
„Отбелязват мястото.“
Независимо от опитите да бъде изтрита аурата на смъртта, насекомите знаеха — бяха усетили с техните примитивни малки мозъчета — какво се бе случило в стаята. Точно на това място.
Спомних си нещо, което Майло ми бе казал: „Жените убиват в кухнята, а умират в спалнята“.
Мики Мерабян видя изражението на лицето ми и грешно го прие за гнусливост.
— Отворените прозорци по това време на годината. Няма проблем да се погрижим за това. Продавачът е сериозен и изключително гъвкав. Сигурна съм, че не бихте имали проблеми да включите и всеки ремонт или подобрение като непредвидени разходи при подписване на договора, докторе.
— Защо той или тя продават?
Широката усмивка пак се появи.
— Нито е тя, нито е той, а е корпорация. Те притежават множество къщи и ги препродават често.
— Спекуланти ли са?
Усмивката замръзна.
— Това е лоша дума, докторе. Инвеститори.
— Сега кой живее тук?
— Никой. Наемателят скоро се изнесе.
— И е взел леглото.
— Да. Само мебелите в спалнята й принадлежаха. Смятам, че е била жена. — Понижи глас до конспиративен шепот. — Знаете, че хората от Ел Ей идват и си тръгват. Сега нека надзърнем и в другите спални.
Напуснахме мъртвата стая. Тя попита:
— Сам ли живеете, доктор Делауер?
Трябваше да помисля, преди да отговоря.
— Да.
— Тогава бихте могъл да използвате една от спалните за кабинет, а защо не и за преглед на пациентите.
Пациенти. Според вестника Шарън бе приемала пациентите си тук.
Чудех се за хората, които е лекувала. Влиянието, което смъртта й би могла да окаже върху тях.
После си дадох сметка, че в живота й е имало и някой друг. Някой, за когото отражението би било ужасяващо.
Мозъкът ми се преумори. Исках да бъда вън от там.
Но позволих на Мики да ме разведе наоколо, оставих дърдоренето й да минава през слуха ми известно време, преди да си погледна часовника: „О, трябва да си тръгвам“.
— Не мислите ли да ни представите оферта, докторе?
— Нужно ми е време да размисля. Благодаря ви, че ми я показахте.
— Ако търсите добър изглед, бих могла да ви покажа и други къщи от списъка.
Посочих часовника.
— С удоволствие, но точно сега нямам време.
— Защо не си уговорим среща за друг ден?
— Дори и за това нямам време. Ще ви се обадя, щом съм свободен.
— Добре — каза хладно.
Напуснахме къщата и тя заключи.
Вървяхме мълчаливо всеки към своя кадилак. Преди тя да е успяла да отвори своя „Флийтууд“, леко движение привлече вниманието и на двама ни. Шум от листа — копаещи животни?
Един мъж изскочи от зеленината и се втурна да бяга.
— Извинете! — извика Мики, борейки се да остане спокойна. В този миг съдбоносните й фантазии се отприщиха.
Беглецът се обърна, втренчи се в нас, спъна се, падна и отново успя да стане.