Млад. Разчорлена коса. Див поглед. Уста — отворена, сякаш беззвучно стенеше. Ужасен, луд, или и двете.
Пациенти…
— Онази порта — каза Мики. — Има нужда да се оправи. По-голяма безопасност — няма проблеми.
Гледах към беглеца, извиках: „Спри!“.
— Какво става? Познавате ли го?
Той увеличи скоростта, изчезна зад завоя по пътеката. Чух запалването на двигател, затичах се към дъното на алеята. Стигнах точно в мига, когато стар зелен пикап се отдалечаваше от бордюра. Свистене на скорости, лудешко взимане на завоя, твърде бърз ход, нестабилност. Някакви бели букви бяха написани на вратата, но не можах да ги разчета.
Изтичах обратно до моята кола, влязох.
— Кой е този? Познавате ли го?
— Не още.
6
Успях да го настигна, засвятках с фарове, натиснах клаксона. Не ми обърна внимание, изцяло бе погълнат от пътя, караше бързо, но се люшкаше. Опита се да изправи колата и отново засвистяха скорости. Пикапът излезе от строя, моторът се форсираше, сякаш подаваше газ, без да отпуска педала. Изведнъж натисна спирачките и спря напълно. Останах отзад, можех да го виждам през задното стъкло, докато се бореше и дърпаше скоростния лост.
Моторът се задави. Запали, после пак заглъхна. Започна да се спуска по нанадолнището и набра известна скорост, после спря, пак тръгна и накрая запълзя.
Около ограденото с телена мрежа блато, той остави волана сам да се върти и вдигна ръце. Пикапът забуксува, промени посоката и се насочи точно към оградата.
Удари се, не силно — дори не нагъна решетката. Спрях зад него. Гумите все още продължаваха да се въртят, после моторът напълно загасна.
Преди да имам шанса да изляза от колата, той вече бе изскочил от пикапа залитайки, с ръце висящи отстрани на тялото, като на горила, в едната стискаше бутилка. Заключих колата. Той бе дошъл точно до мен и риташе гумите на севила, натискайки с две ръце моята врата. Бутилката бе празна. Той я вдигна, за да счупи прозореца ми, отпусна шепи и тя падна от ръката му. Проследи падането, предаде се и ме погледна. Очите му бяха воднисти, присвити и зачервени.
— Ще… ти пръсна… задника, човече.
Завалена реч. Театрални гримаси.
— По дяволите… преследваш ме?
Затвори очи, загуби равновесие и падна по корем. Удари си челото в покрива на колата.
Състояние на мозъчна деградация, породено от продължително пиянство. Но животът му не бе чак толкова дълъг. На колко ли беше — двайсет и две-три годишен?
Той ритна колата, сграбчи дръжката на вратата, не постигна целта си и се обърка. Нещо повече от дете. Лице на бебе булдог. Нисък — около метър и шейсет, но як, с увиснали рамене и силни, почернели от слънцето ръце. Червена коса до раменете, сплъстена, несресана. Тънки мустачки и брада с цвят на мъх. Пъпчици по брадата и бузите. Носеше подгизнала от пот тениска, бермуди, обувки за тенис без чорапи.
— По дяволите, човече — каза и протегна юмрук. Ръцете му бяха възлести, с белези и рани, спечени от мръсотия.
Завъртя се на пети, напълно излезе от равновесие и се приземи на гръб.
Постоя така за малко. Преместих се на другата седалка и излязох от пасажерската врата на севила. Гледаше ме, без да помръдне, отново остави очите си да се затворят, сякаш нямаше сила да ги държи отворени.
Тръгнах към пикапа му. Форд на трийсет години, зле поддържан. Олющени бели букви гласяха: „Ди Джей Расмусен. Дърводелство и поставяне рамки“. На вратата под този надпис бе отбелязан номер на пощенска кутия в Нюхол. В пикапа имаше две стълби, сандъче с инструменти, няколко завеси на корнизи.
Интериорът бъкаше от празни бутилки — повечето „Гейторейд“, „Саудърн Комфорт“ и няколко кофи за изстудяване на вино.
Сложих ключовете му в джоба си, махнах капачката на дистрибутора и се върнах там, където бе останал той.
— Ти ли си Ди Джей?
Втренчен поглед. Отблизо вонеше на пот и урина.
— Какво правеше там горе?
Никакъв отговор.
— Последна почит ли отдаваше? На доктор Ренсъм?
Погледът рязко се смекчи. На прав път бях.
— И аз също.
Напсува ме. Последва воняща оригня, която ме накара да отстъпя. Той мърмореше, опита се да раздвижи едната си ръка, не успя. Затвори очи. Имаше болезнен вид.
— Бях неин приятел — казах.
Оригване и гъргорене. Изглеждаше готов да повърне. Отстъпих с още няколко крачки, зачаках.