Непродуктивна суха храчка. Очите му се отвориха и гледаха в нищото.
— Бях неин приятел, а ти?
Изпъшка. Отново се опита да повърне.
— Ди Джей?
— Ох, човече… ти се…
Отдалечи се, като се влачеше.
— Какво?
— Ебаваш… с… главата ми.
— Дори не се опитвам. Просто искам да разбера защо умря тя?
Пак вопъл.
Прокара език върху устните си. Опита се да се изхрачи, но само се олигави.
— Ако тя ти е била нещо повече от приятелка, сигурно за теб е било по-трудно. Загубването на терапевта може да бъде като загубването на родител.
Отново ме напсува.
— Тя лекуваше ли те, Ди Джей?
— По дяволите! — След няколко опита най-накрая успя да се изправи на крака, дойде до мен и падна върху ми.
Отпуснат като дрипа, с огромни ръце, но мъртво пиян, не можа да възпроизведе удар. Лесно го парирах с ръка на гърдите. Хванах и двете му ръце и го поставих обратно на земята.
Показах му капачката и ключовете.
— Хей, човече… какво, по…
— Не си в състояние да шофираш. Ще ги задържа, докато не ми покажеш, че си се съвзел.
Пак изпсува, но не така убедително.
— Кажи ми Ди Джей. Тогава ще се пръждосам.
— За… какво?
— За това, че си бил пациент на доктор Ренсъм.
Ненормално тръскане на главата. „Ъх-ъх… не съм… луд.“
— Каква е връзката ти с нея?
— Болен гръб.
— Силни болки?
— Ударих се… шибана работа. — Докато си спомняше, усилено хапеше устни.
— Доктор Ренсъм ти помагаше да преодолееш болката ли?
Кимване.
— И… после… — Направи отчаян опит да си върне ключовете. — Дай си ми ги.
— После какво?
— Върни ми ги, човече!
— След като тя ти излекува болката, какво стана?
— Шибай се! — изстена той. Жилите на врата му изпращяха, той изстреля диво юмрук, не уцели, направи опит да стане, не можеше да повдигне задник от земята.
Бях налучкал нещо. Това ме накара да се замисля.
— По дяволите, нищо след това! Дяволски нищо!
Той скръсти ръце, изпсува, опита да се изправи, залюля се.
— Кой те насочи към доктор Ренсъм, Ди Джей?
Мълчание.
Повторих въпроса.
— Ши-бай-се!
— Може би има и други пациенти, които се чувстват толкова зле, колкото ти, Ди Джей.
Усмивката му бе болезнена. Поклати немощно глава. „Ъ-х-ъ.“
— Ако можехме да открием кой ги е насочвал, щяхме да се свържем. Да им помогнем.
— Няма… никакъв… шибан… начин.
— Някой трябва да се свърже с тях, Ди Джей.
— Аз съм… ти да не си някакъв… шибан Робин Худ?
— Приятел. Психолог като нея.
Той се огледа наоколо. Изглежда за пръв път успя да забележи околността.
— Къде съм?
— Встрани от пътя. Точно под дома на доктор Ренсъм.
— Ти кой си? Някой шибан… Робин Худ?
— Приятел. Кой ти я препоръча, Ди Джей?
— Лекар.
— Кой лекар?
— Кармен.
— Доктор Кармен?
Той се закикоти.
— Кармен… лекар.
— Докторът на Кармен ли?
Кимване.
— Коя е Кармен?
— Шибай се!
— Как се казва лекарят на Кармен?
Още няколко заобикалки, докато каже: „Бев… Хилс… евреин… Уайн…“. Не бях сигурен, името ли ми казва, или моли за питие.
— Вино ли?
— Доктор Уайнши-и-ба-н.
— Уайн и още нещо? Уайнстайн? Уайнбърг?
— Градина, расте, расте, расте.
— Уайнгардън? Д-р Уайнгардън ли?
— Голяма… уста, еврейка.
Свлече се и падна, остана да лежи на една страна.
Сръгах го. Не помръдна. След като си записах номера на пощенската кутия от вратата на пикапа му, затърсих между бутилките в кабината, намерих една пълна наполовина и я изпразних. После изпуснах въздуха на две от гумите му, взех едно от одеялата върху седалката, скрих ключовете под останалите две, напъхах капачката на дистрибутора на дъното на сандъчето за инструменти. Ако допуснем, че би се справил с всичко това, тогава той би бил достатъчно изтрезнял, за да шофира сам. После проснах одеялото върху него и го оставих да се наспи.
Карах и си казах, че ще използвам пощенската кутия, за да го открия след няколко дни. Щях да му дам кураж да се обърне към друг терапевт.