Гледах я, докато пренасяше сина си през площадката, а после и по стълбите. Люшкаше се под тежестта му. Несръчността й ме караше да се втурна долу и да помогна. Вместо това продължих да стоя и да я наблюдавам как се бори. Накрая успя да се добере до взетата под наем кола. Едва успя да отвори задната врата. Наведе се ниско и вкара свитото телце на Дерън в кошчето. Тръшна вратата на колата, заобиколи от другата страна и с трясък отвори шофьорската врата.
Пъхна ключа в гнездото, наведе глава към волана и се облегна върху него. Постоя известно време така, преди да запали двигателя.
Като се върнах в библиотеката, изключих видеокамерата, извадих касетата, сложих й етикет и започнах доклада си. Работех бавно, дори с по-голяма прецизност от обичайната.
Опитвах се да предотвратя неизбежното.
Няколко часа по-късно то се случи. Лишен от ролята да помагаш, отново бях онзи, който се нуждаеше от помощ. Главоболието ме връхлетя така безмилостно, както прилива.
Искаше ми се да се обадя на Робин, но реших да не го правя. Последният ни разговор не бе никак дружелюбен — хаплива вежливост, която накрая се превърна в тежки обвинения от обида и яд.
Лошото настроение събра мощ и ме налегна с пълна сила.
Ако можех да споделя с някого, щях да се оправя. Списъкът с доверените ми лица бе адски кратък.
Робин заемаше първото място.
После Майло.
Той бе заминал с Рик в Сиера на риболов. Но дори и да можех да си поплача на рамото му, пак нямаше да го направя.
През годините дружбата ни бе навлязла в определен ритъм. Говорехме за убийство и лудост над чаши с бира и солети „Прецел“, обсъждахме състоянието на човечеството с апломба на двойка антрополози, наблюдаващи колония диви бабуини.
Когато му дойдеше го гуша, Майло започваше да се оплаква, а аз слушах. Щом той се разтовареше, успявах да го върна към темата.
Тъжно ченге, отстранено от служба, психиатър, който го подкрепя. Не бях готов да си сменим ролите.
На масата в трапезарията се бе натрупала огромна купчина кореспонденция с едноседмична давност. Все избягвах да я отворя, ужасявайки се от повърхностните милувки на някой си, купоните и рецептите за скоростно придобиване на щастие. Но точно в този момент имах нужда да разсея изтощения си до крайност мозък далече от рисковете на самоанализата.
Занесох купчината в спалнята, придърпах кошчето за боклук до леглото, седнах и започнах да сортирам. На дъното на купчината имаше жълто-кафяв плик. Адресът отзад бе щампован с релефни сребърни букви върху черен фон.
Не бе човек от моята черга. Явно бе връх на тежкарската търговия. Обърнах плика от горната страна и очаквах да видя етикет правен на компютър, но видях името си изографисано с екстравагантна сребърна калиграфия. Някой се бе потрудил да го направи както трябва.
Проверих пощенския печат — бе отпреди десет дни. Отворих плика и извадих жълто-кафява картичка покана, със сребърни ивици по края и още калиграфия:
Уважаеми доктор Делауер,
Най-сърдечно сте поканен да се присъедините към видни бивши възпитаници и членове на университетската общност на градинско парти и прием коктейл, даван от многоуважаемия доктор Пол Питър Круз, преподавател по психология в университета „Блейлък“, във връзка с назначаването му за ръководител на катедрата по психология.
Събота, 13-ти юни 1987 година в четири следобед.
„Скайларк“
„Ла Мар Роуд“
Лос Анджелис, Калифорния 90077
Моля отговорете,
Круз — ръководител. Кресло, осигуряващо привилегии, висшата награда за изключителна научна дейност.
Нямаше никакъв смисъл. Този човек бе всичко друго, но не и учен. И макар от години да си нямах вземане-даване с него, не съществуваше причина да повярвам, че се е променил и е станал нормално човешко същество.
В онези дни той бе съветник на журналистите и първа дружка с кръжеца на телевизионните звезди от „Токшоу“, разполагащ с богата клиентела от Бевърли Хилс и досаден репертоар, гарниран с псевдонаучен жаргон.
Започна оттам и се издигна чак до професор в „Блейлък“. Невероятно!
Сетих се за последния път, когато видях Круз преди около две години. Понякога случайно се разминавахме в общежитието и се преструвахме, че не се забелязваме.
Той вървеше към сградата на психиатрията, облечен в модерен костюм от туид, с кръпки на лактите на сакото, а от двете му страни вървеше по една студентка. Раздаваше го небрежно, но уж се бе задълбочил в разговор с девойките.