— Няма такива. Дойдох пеша.
Очите му се присвиха. В ръката му имаше огромен ключ, закачен с верижка на правоъгълна дървена табелка. На нея пишеше „Входна врата“.
— Ние извършваме паркирането — продължи да настоява той.
Бе мургав, слаб, с кръгло лице, рехава брадичка и говореше със средиземноморски акцент. Китката му се разлюля.
— Нямам кола — отвърнах. — Вървях пеша.
Лицето му остана непроницаемо. Наложи се с пръсти да му покажа ходене.
Той се обърна към друг прислужник — ниско момче с тъмна кожа и му прошепна нещо. И двамата се вторачиха в мен.
Погледнах към върха на вратата и видях златни букви: „СКАЙЛАРК“1.
— Нали това е домът на г-жа Блелък?
Никакъв отговор.
— Университетското парти? Доктор Круз?
Брадаткото изруга и изприпка към един „Кадилак“ — сив металик. Чернокожото момче пристъпи напред.
— Имате ли покана, сър?
— Не. Нужна ли ми е такава?
— Ами-и-и.
Усмихна се, но изглежда усилено мислеше.
— Хем нямате кола, хем нямате покана.
— Не знаех, че е необходимо да си нося и двете.
Той цъкна с език.
— Нужна ли е кола като гаранция?
Усмивката изчезна.
— Дошъл сте пеша?
— Точно така.
— А къде живеете?
— Не далече оттук.
— Съсед?
— Поканен гост. Казвам се Алекс Делауер. Доктор Делауер.
— Един момент. — Той се доближи до кабинката, взе телефона и започна да говори. Остави слушалката и каза отново: „Само минута“ и изтича да отвори вратата на един издължен „Линкълн“.
Докато чаках, се огледах наоколо. Нещо кафяво и познато привлече погледа ми: един наистина трогателен автомобил спря встрани от пътя, на разстояние от другите. Сякаш поставен под карантина.
Лесно бе да се разбере защо — скапан „Шевролет“ комби, съвсем грохнал, прояден от ръжда и покрит с неравни парчета грунд. Гумите се нуждаеха от въздух, задната част на возилото бе натъпкана със стари дрехи, обувки, картонени кашони, опаковки от фаст фууд и смачкани хартиени чаши. На стъклото на задната врата бе залепен стикер с ромбоидна форма: „Мутанти на пътя“.
Засмях се и тогава забелязах, че таралясникът е разположен така, че препречваше изхода. Трябваше да се преместят множество други коли, за да се разчисти пътя.
От линкълна излязоха мъж и жена на средна възраст, със стройни фигури, както е модерно сега. Брадатият лакей ги ескортира до портата. Той пъхна ключа в ключалката, набра кода и едно от двете метални крила се отвори. Промъкнах се и последвах двойката по наклонената пътека, покрита с черни тухли във формата на рибешки люспи. Докато минавах покрай него, прислужникът рече: „Хей“, но без много ентусиазъм, пък и не направи голямо усилие да ме спре.
Когато вратата се затвори зад него, посочих шевролета: „Кафявото комби — нека ги кажа нещо за него“.
Той се доближи до металната решетка: „Да. Какво?“.
— Тази кола е собственост на най-богатото момче на това парти. Дръж се прилично с него. Известен е с това, че раздава огромни бакшиши.
Завъртя глава и се вторачи в комбито. Отдалечих се. Когато се обърнах, той вече бе взел нещата в свои ръце — усилено разчистваше колите около шевролета.
Стотина метра след входната врата евкалиптът вече оредяваше и отстъпваше място на небесата над игрище за голф. Тревата бе обградена от стройни редици добре подкастрени италиански кипариси и лехи с многогодишни растения. Външният достъп до ливадата бе превърнат с помощта на булдозер в могили и поляни. Най-високият хълм бе в най-далечната част на имението, засаден единствено с черна пиния и калифорнийска хвойна, подкастрени така, че да изглеждат обрулени от вятъра.
Алеята от рибешки люспи се изви нагоре. Откъм билото дочух звук от музика — нещо бароково. Щом наближих върха, забелязах висок възрастен мъж, облечен в ливрея на иконом. Той се доближи до мен.
— Доктор Делауер, сър?
Акцентът му не бе нито английски, нито американски, чертите му бяха меки, великодушни и отпуснати. Увисналата кожа имаше цвета на консервирана сьомга. Туфички мъх обграждаха почернялото от слънцето кубе на главата му. Бял карамфил украсяваше бутониерата.
Джийвс2, само че не във второстепенна роля.
— Да?
— Аз съм Рами, д-р Делауер, просто дойдох да ви посрещна, сър. Моля да простите създадените ви неудобства, сър.