— Няма проблеми. Предполагам, лакеите не са свикнали да посрещат пешеходци.
Изкачихме се на билото. Погледът ми обхвана хоризонта. Видях дузина върхове на облицовани с мед покриви, триетажни къщи, белосани с гипсова мазилка и зелени жалузи на прозорците, колонади, балкони и тераси с перила, сводести врати и полукръгли прозорчета. Величествена сватбена торта, заобиколена от акри зелена глазура.
Пред всяка от пищните сгради имаше голяма градина: алеи, покрити с чакъл и обградени с кипариси, лабиринт от жив плет от чимшир, фонтани, басейни с кристалночиста вода, стотици розови храсти, толкова блестящи, сякаш флуоресцираха. Стиснали в ръка чашки с високо столче, по алеите се шляеха гости на партито и се наслаждаваха на растенията. Радваха се и на собствените си отражения в гладката като огледало вода в басейните.
Двамата с иконома крачехме мълчаливо, като подритвахме камъчета чакъл. Слънцето жарко напичаше и го усещах като топящо се вряло масло. В сянката на най-високия фонтан се бе настанила група неуморни, облечени в униформа музиканти. Броят им беше като на цяла филхармония. Диригентът им, млад и дългокос азиатец, вдигна палката си, а изпълнителите засвириха Бах.
Звукът от цигулките се усилваше от звънтенето на стъкло и ниските басови разговори. Вляво от градините бе вътрешният двор, застлан с плочи и запълнен с кръгли бели маси, засенчени с жълти градински чадъри. В центъра на всяка маса имаше букет от тигров крем, алени ириси и бели карамфили. Тента на жълти и бели райета, достатъчно голяма, за да подслони цирк, засенчваше полиран в бяло бар, обслужван от дузина зализани с брилянтин бармани. На масите седяха около триста души и пиеха. Половината от тях се бяха накачулили около бара. Сервитьори обикаляха с подноси с питиета и сандвичи от пържени хлебчета.
— Да, сър. Мога ли да ви предложа питие, сър?
— Една сода, ако може.
— Извинете ме, сър. — Рамзи ускори крачка, мина пред мен, влезе зад бара и след миг се появи с ледена чаша и жълта ленена салфетка. Връчи ми ги, точно като стигнах до вътрешния двор. — Заповядайте, сър. Още веднъж моля за извинение за неприятностите.
— Няма проблем. Благодаря.
— Бихте ли искали нещо за ядене, сър?
— Точно сега, не.
Той се отдалечи с лек поклон. Останах сам и отпивах от содата, докато наблюдавах внимателно тълпата, за да открия някоя приятелска физиономия.
Познати звуци и интонации.
Глас от миналото.
Казах си, че сигурно си въобразявам. После отново чух гласа и затърсих из тълпата.
Видях я над няколко чифта рамене.
Трус от машината на времето. Опитах се да отместя поглед, не можах.
Шарън, изискана като винаги.
Знаех възрастта й, без да пресмятам. Тридесет и четири. Рожден ден през май. Петнайсети май — колко странно, че го помня все още…
Пристъпих по-близо, за да виждам по-добре: зрелост, но без да се променя красотата.
Лице като изваяно от камео.
Овал, изящни кости, добре очертана челюст. Косата тънка, чуплива, черна и блестяща като хайвер, сресана назад от високото, безупречно чело, посипана върху квадратните рамене. Млечнобяла кожа, недокосната от слънцето. Високи скули, нежно оформени, естествено румени като роза. Малки, прилепнали ушенца, с по една перличка на всяко. Черни вежди, оформящи красиви арки над раздалечените тъмносини очи. Нежен, прав нос, и прекрасно очертани ноздри.
Спомних си усещането при допир с нейната кожа… бледа като порцелан, но гореща, винаги гореща. Наклоних се, за да виждам по-добре.
Носеше морскосиня ленена рокля с дължина до коляно, къси ръкави, свободно падаща около тялото. Неуспешен камуфлаж: дрехата не успяваше да прикрие формите на тялото й. Пищни, нежни гърди, тънка талия, богато закръгляне на бедрото към дългите крака и прекрасно оформени глезени. Раменете й бяха плавни бели вретена. Не носеше нито пръстени, нито гривни, а само две малки перлени обички и нежната огърличка също от бисери, които се изкачваха по възвишенията на пазвата й. Сини пантофки със средно високи токчета прибавяха около два сантиметра към нейните сто седемдесет и пет. В едната си ръка държеше синя дамска чантичка. С другата я притискаше.
Нямаше венчална халка.
И какво тогава?
Робин бе до мен и можех само да хвърля бърз поглед.
Или поне така си казах.
Не можех да откъсна поглед от нея.
Тя пък не сваляше очи от един мъж — един от онези лебеди, достатъчно стар, за да й бъде баща. Огромно квадратно бронзово лице, набраздено от дълбоки белези. Тесни, белезникави очи, прическа — канадска ливада, коса с цвят на метални нишки. Добре сложен независимо от възрастта и перфектно преобразен с двуреден син блейзър и сиви памучни панталони.