Тя не изглеждаше чак толкова разтревожена.
И защо аз? Какво бе забелязала в този бърз поглед през раменете на непознати хора, за да я накара да повярва, че аз именно бях човекът, към когото трябва да се обърне?
Голяма грешка… старият Алекс вглъбен в собствените си нужди, нежни бели бедра и изящна гръд.
„Не, не бях добре. Съвсем не.“
„Съжалявам да го чуя.“
Раздаване на съчувствие от машината автомат.
Бях я въвлякъл в собствения си водовъртеж, без да ми пука. Наслаждавах се на усещането за власт, докато тя се носеше към мен, пасивна.
„Ако това означава толкова много за теб, можем да се срещнем и поговорим… и после върви на майната си.“
„Това значи твърде много за мен.“
Отделих страницата от вестника, смачках я и я хвърлих в другия край на стаята.
Затворих очи и се опитах да дам воля на сълзите си. За нея, за мен, за Робин. За разделените семейства, за света, който се разпада. Момченца, които гледат как убиват бащите им. За всеки един от този свят, който го заслужава.
Сълзите не дойдоха.
Чакам сигнала.
Дърпам спусъка.
3
За да припечеля допълнително, започнах да участвам във вечерни концерти, като свирех на китара в оркестър за танцова музика. Работата бе непостоянна, заплащането нередовно, но можех да се възползвам от храната на бара между две изпълнения. Университетското психо отделение знаеше, че нейните видни студенти са на разположение за преподаване на хонорар. Управата на отделението ме бе пренебрегвала, докато един ноемврийски следобед секретарката ме откри в болницата.
— Доктор Делауер моля.
— На телефона е доктор Делауер.
— Алис Делауер ли?
— Алекс.
— О, тук е написано Алис. Мислех, че сте жена.
— Последния път, когато проверих, не бе така.
— Предполагам, че сте прав. Както и да е, знам, че се обаждам в последния момент, но ако сте свободен в осем тази вечер, бихме могли да ви използваме.
— Вече съм зает.
— Не желаете ли да чуете за какво се отнася?
— Защо пък не?
— Окей, необходим ни е някой за провеждане упражнението на курс 305А — клиничната практика за първо- и второкурсници. Професорът, който го води е извън града, а никой от обичайните заместници не е на разположение.
Запълване на дупки.
— Звучи ми добре.
— Окей. Имате лиценз, нали?
— Това ще стане догодина.
— О, в такъв случай не съм сигурна… не прекъсвайте. — След миг продължи: — Е, добре. Щом не сте дипломиран, заплащането ще е осем долара на час, вместо петнайсет. А трябва да попълните и някои документи.
— Извихте ми ръцете.
— Моля?
— Ще бъда точен.
Теоретически, клиничната практика е брънка от веригата между обучението по книги и действителността, начин за въвеждане на терапевта ученик в практическата дейност на психотерапията в подходящи условия.
В моята Алма Матер процесът започваше отрано. Още по време на първия семестър на студентите по клинична психотерапевтика бяха предоставяни пациенти — учащи се от подготвителните семестри, предложени от службата за съвети на студентските общежития, както и бедни хора, нуждаещи се от безплатно лечение в университетската здравна клиника. Студентите диагностицираха и лекуваха под ръководството на преподавател от факултета. Веднъж седмично те представяха постигнатото или липсата на напредък пред колеги и ръководители. Понякога нещата бяха поставени на интелектуално ниво. Понякога бяха персонални.
Курсът по психология 305А се провеждаше в лишена от слънчева светлина мансарда на третия етаж на замъка „Тюдор“, който бе подслонил програмата на клиниката. В помещението почти липсваше обзавеждане. Боядисано бе в сиво-синьо, а килимът бе рошав и мърляв. В единия ъгъл имаше чифт предпазни кори за крикет, а в другия — купчина чаркове от разглобена копирна машина.
Пристигнах с пет минути закъснение. „Малкото документи“ се превърнаха в планина от анкетни листове. Седем-осем от студентите вече бяха заели местата си. Бяха изули обувките и се бяха подпрели удобно с гръб към излющените стени. Четяха, пушеха, разговаряха помежду си, а някои вече подремваха. Помещението миришеше на мръсни чорапи, тютюн и мухъл.
Повечето от тях бяха по-възрастни, подчертано предрешена тайфа по модата от шейсетте с ямурлуци, протрити джинси, памучни блузи, индиански дрънкулки.