Валентин Тублин
Доказателства
Отначало той пееше така: „Птицелов съм, птицелов съм аз, всякога весел и здрав“. — След това реши малко да измени думите и запя: „Птицелов съм, птицелов съм аз и бодър, и весел, и здрав“ — и тогава си представи, че е птицелов: в ръцете с клетка и мрежа, а в клетката се блъска безпомощна птица, на която никак не й се пее. Някакъв елемент на преднамерена жестокост се прокрадваше тук и за да го смекчи, той отново измени думите и запя: „… Стар добър“ — именно стар и добър. С тези думи елементът на преднамерена жестокост, ако не се унищожаваше, поне се смекчаваше — „Стар добър птицелов съм аз, всеки край мене е здрав…“ — и през цялото време, докато пееше ту така, ту така, той тъпчеше на едно място и спря едва тогава, когато изтъпка на зелената трева — както му се искаше — две малки черни площадки. Едва тогава спря да тъпче и да пее и се огледа…
1
Те стояха на зелената трева, под синьото утринно небе на зелената трева. Тя беше гъста и влажна, росата не беше изсъхнала още; слънцето се показваше някъде отляво, от време на време налиташе вятър. Вятърът долиташе отдалеч, не беше тукашен, хлъзгаше се по тревата, люлееше листенцата на портокалите, извиваше се към небето. Сини и спокойни, транспарантите се надуваха като корабни платна и искаха да полетят след вятъра, но това не ставаше, той отлиташе бързо надалеч и знамената отново увисваха; по транспарантите пишеше на два езика — руски и английски: „Привет на участниците в международните състезания“. Участниците в състезанието стояха на влажната зелена трева и гледаха към вятъра — това беше вятърът на очакващите ги пътища, той вълнуваше въображението им, беше пълен с тревога за идващите боеве — предстоеше им участие в световното първенство. Те бяха много, а местата — само три, трима мъже трябваше да се отправят надалеч към задморските страни, в Америка, накъдето някога надутите от друг вятър корабни платна отнесоха Колумб — не се ли понесе натам, по утъпкания път, и вятърът…
Обявява се петминутна готовност!
Вятърът отмина, знамената клюмнаха, но вълнението остана. Вълнуваха се всички: от неговото място на дванадесетия щит, точно по средата на общата линия, се виждаше особено добре какво става наоколо, но първото нещо, което той видя, беше Феликс. Феликс Крее, Феликс Освалдович Крее, главният съдия на международните състезания, съдия от международна класа. Разбира се, сега никому не би дошло наум да го нарича само Феликс, той беше важен и недостъпен, затворен и отчужден като Великия инквизитор. Движеше се по линията на стрелбата отчуждено и право, с набито око за последен път проверяваше всичко ли е в ред, в съответствие ли е всичко с международните изисквания. Той не приличаше на веселия, насмешлив Феликс от ония дни. Неговата сдържаност и отчужденост сякаш повече от всичко друго показваха степента на вълнението: щом дори Феликс успя да се измени толкова, че да заприлича на Великия инквизитор, на какво ли пък бяха заприличали всички останали и на какво е заприличал той, Съчов?
Защото Феликс…
Защото обикновено Феликс беше самата приветливост. Седиш в кабинета му. Той е зает както винаги, ти го чакаш да се освободи и гледаш през прозореца; прозорецът е обърнат към залива и ти виждаш изкования от сребро простор, сред който неочаквано — както винаги неочаквано — се мярва внезапно и отново изчезва като забравен и върнал се за миг спомен нещо трогателно — или крило на чайка, или далечно платно. Или отиваш при него в къщи, в малката дървена къщичка сред гъсталака на стария парк, на улица „Лейнери“. Пред къщата му — цветя; и в двора — цветя; в къщичката — стерилна чистота и, разбира се, цветя, само че отрязани цветя в дебела глинена ваза. Приветливост и тишина. Ти пиеш кафе с каймак, каймакът е в сребърна кана — няма ли днес да идем на вариете?
И вие отивате на вариете.
Или вървиш с него из Стария град. Старият град е в краката ти, наляво и надясно тесните улички са покрити с дялан камък, сивите стени на кулите са иззидани от камък, крепостта, която виси над града, е също от камък. Ти си бил в този град десетки пъти. Останало ли е нещо, което да не си видял? Но ти си с Феликс и той те води някъде, където ти сам не би отишъл; той се е родил тук, живял е четиридесет години и винаги има какво да ти покаже дори ако дойдеш за стотен, та и за двустотен път.
Или вие — вече трима, защото с вас е Ингрид: ти, Феликс и Ингрид — вечер, тъмно е, палят се фенери, седите в кафенето, топящите се в устата соленки са цяла камара, за петак — пиано, барабан и саксофон свирят цяла вечер избистрени и печални мелодии. И ти виждаш как стават по-топли сивите очи на Ингрид; Феликс поправя своята вратовръзка-папионка. Сега той не прилича на главен инженер в завод „Раху“. Кой може да се сети, че е инженер-механик? Може би е кондотиер или дипломат, върнал се от далечни задморски страни, а може би и това кафене, едва осветено от потайни огньове, съвсем не е кафене, а кораб, сал, ковчег и ето го плува, плува между сивите каменни сгради в далечна тайнствена страна и наоколо няма нищо: само печалната мелодия, която саксофонът извива, само тъмните керемидени покриви, само сивите очи на Ингрид…