Нищо. Нищо подобно няма в него — авторът, който познава героя си по-добре от всички, казва това съвсем честно, жално му е, но е така. Той, Игор Александрович Съчов — това сте вие, това съм аз и нашият общ съсед в комуналната квартира. Става дума за обикновен човек, за най-обикновения, за тия, които са по дванадесет в дузина, е, може би единадесет, и ако авторът беше по-смел, би нарекъл своя разказ Повест за обикновения човек. Такъв именно беше Игор Александрович Съчов, най-малкото нищо в живота му не даваше основание нито на него, нито на другите да мислят другояче, нищо не даваше повод или предлог да се изтъкне от дузините или от стотиците. И вече само затова той решително не подхождаше за герой. Той сам мислеше така за себе си, та нали знаеше цената си. Умерена беше цената му. Или беше едва-едва по-висока от онази, която той получаваше като месечно възнаграждение за своя не особено тежък труд. Получаваше сто четиридесет и пет рубли на месец — без премиалните.
И така?
Той беше нормално, средно умен човек, но беше честен, прям, неспособен на подлост. Не беше подлизурко и в онези граници, между онези брегове, които животът му предоставяше, беше независим. Нима това е малко? И още — беше горд. Може би затова той не молеше никого и за нищо. За него моленето беше остър нож — кой знае, може би беше горд повече, отколкото трябва. Но и това не е порок, нито геройство. Той беше просто „от ония момчета“, детството му беше преминало през войната — сигурно това би могло да послужи за обяснение. По всичко останало животът му беше обикновен. В училище се учеше без тройки, но не и нещо повече, в институт постъпи там, където имаше по-малко конкурсни изпити, но постъпи; в института учеше нито зле, нито добре и на двайсет и пет години завърши висше образование с твърде умерен според собственото му мнение запас от знания, който обаче за негово учудване се бе оказал напълно достатъчен за работата му. След завършване на института поработи една година като майстор по строежите, строеше летище в голям южен град. Най-напред там имаше царевични посеви, ширнали се до самия хоризонт, но после се появиха зелени вагончета, малко по-късно вечните „временки“, после бараки за строителите, временни пътища, теснолинейка. Той ходеше с теодолит и нивелир, дълго се бъркаше при определяне на нивото: та всичко се различаваше от практиката в института. Той ходеше с ватенка, носачът на жалони местеше жалона. Копаеха изкопи за строежи, израстваха стени от дялан варовик, сроковете напираха, наесен прибраха царевицата и черната земя им се показа в печална голота. Той работеше по железопътното разклонение, полагаше тръби, изписваше наряди. Тогава се случи и първият му производствен конфликт, нормите и разценките бяха несъвършени. В нарядите се вписваше всичко, което, макар и странично, засягаше работата. Работниците не бяха тукашни и трябваше да изкарат обещаните им сто и петдесет рубли, каквото ще да стане. Той все пак се съгласяваше да измени малко категорията на почвата — все можеше да запише „Пренасяне на пръст ръчно на разстояние до десет метра“ — но да пише чернозем вместо камък или да допусне ръчно пренасяне на пръст едва ли не на километър — не можеше да се съгласи. Конфликтът беше локален, не се случи нищо страшно. Наряда подписа вместо него старшият отговорник. А той се премести в лабораторията; определяше най-добрия състав за бетона, вземаше проби, препоръчваше разтвори — вероятно и с тази работа се справяше нелошо. Изпитанията на бетонните плочи на пистите за излитане завършиха успешно. Летището бе завършено в рекорден срок, а Съчов се върна у дома си и потегли с проучвателна група — той нямаше семейство, страната имаше нужда от пътища, всяка година поради липса на пътища страната губеше милиард рубли. Съчов беше специалист с широк профил, а освен това при проучванията плащаха шейсет процентова добавка. Той работеше в гората: институтът обслужваше северната и северозападната част на страната; вологодските, кировските и карелските гори бяха обходени, ако не надлъж, то поне нашир. Той вече не бъркаше при определяне на нивото, работеше бързо, и хубаво, по теодолита и нивелира повърхностите се определяха от само себе си, шляпаше под краката му блатистата почва, огромните гумени ботуши стигаха до бедрата му. Беше славно време — той разбра това много по-късно. А тогава привикваше с работата на проучвател на пътища. В групите имаше всякакви хора, в града дори не са чували за такива хора — от пропили се и изгонени от университета студенти до бащи на семейство; от ловци, неразделящи се от оръжието, до разкайващи се рецидивисти. Време както винаги не достигаше; сроковете както винаги ги притискаха; хората както винаги бяха малко, така че не им беше до капризи; в работата се включваха и главите на семействата, и рецидивистите, и ловците, пък и самите те, двамата инженери и тримата техници. Правеха просеки, планираха трасето; пикетираха, нивелираха, правеха снимки на терена, ако трябваше, копаеха шурфи или мъкнеха тръби там, където кон не можеше да мине, или сандъци с геоложки проби, палатки, сандъци с инструменти, самуни хляб, захар, сол, брашно и булгур; ако беше възможно, оставаха по селата, ако ли не — разпъваха палатки и така мина година и още една, и още една. Съчов привикна с проучвателните групи. Работата беше тежка, но не беше сложна. Оказа се, че умее да работи с хората, излезе, че беше нелош организатор, вземаше на рамо най-тежкия чувал и поемаше пръв напред. Разбира се, неговият чувал беше не просто най-тежкият, а най-тежкият от ония, които той можеше да носи. Разбира се, някакъв си Дима Големия можеше да носи на своите широки плещи и самия Съчов заедно с чувала. Беше наистина чудно какви хора живееха там, далеч от градовете. Да, мислеше Съчов, чудно е все пак какви силни хора има. Виж, ако той беше толкова силен, щеше да стане световен шампион по борба, нямаше да пуфти, да се превива под четиридесет и пет килограмовия чувал. Но той се огъваше, вървеше, пот течеше по лицето, по очите, като тъмен облак около тях се виеха насекоми, кацаха по кожата, впиваха се, хапеха, смучеха, а те вървяха ли, вървяха.