И тогава той разбра, че това не е неговият път. Този път беше прекалено прост и достъпен и следователно не за него. Бедната Катя! Тя все още си стоеше над тетрадката, мислеше за него, за Съчов. Той й се харесваше. Тя, разбира се, би се оженила за него, но докато тя мислеше за него, гледайки в чистата страница, всичко беше свършило. Съдбата простря ръката си над двамата и ги раздели. Не, няма да бъдат заедно, никога няма да бъдат, никога той няма да прегърне нейното здраво, стегнато, пъргаво тяло — те дори не бяха успели да се целунат, когато всичко беше свършено.
Това беше последната проучвателна група на Съчов. Той реши да смени течението на живота си. Като се върна, той напусна института и приключи с проучвателните работи. Достатъчно широкият му профил му даде възможност да усвои бързо инженерно-проектантската работа. Пътища се искаха не само в отделни райони. Страната се изграждаше, строежи се издигаха и растяха из всичките й краища. Градовете растяха, улиците бяха също като пътищата, а специалистът-проучвател бързо се ориентира във вертикалната планировка на градовете. Времето вървеше и носеше със себе си всичко, което е необходимо: от инженер той стана старши инженер. Тогава се оказа възможност и той се включи в кооперация, като потъна до уши в дългове. Нямаше време да размишлява — работа от тъмно до тъмно. След две години той разчисти дълговете, а след още една година го направиха ръководител на транспортна група. Цялата група се състоеше единствено от него. Но той се справяше и сам, работеше бързо и много и това не го уморяваше. Ако не се смята стрелбата с лък, той нямаше никакви особени работи, а отначало не вземаше насериозно и стрелбата.
И дните потекоха: на работа, от работа, на тренировка, у дома, той живееше сам, годините вървяха, имаше някакви девойки, но или той не беше подходящ за тях, или не подхождаше към тях, както трябва. Все още чакаше откровението. Животът все още приличаше на спокойна река, чието регулирано, отмерено течение успокоява. Времето минаваше край него, без да донесе никакви изменения. Понякога му се присънваше път, излизащ от гора или червеникаво блато, цялото в червените капчици на презряла клюква, понякога сънуваше Катя. Беше напълно лишен от поводи, за да роптае срещу съдбата. Пък и не роптаеше, защото беше човек справедлив. Той имаше всичко, което беше заслужил, докато в този прекрасен, в този неработен съботен ден, напълно свободен от всякакви задължения, той не се оказа изведнъж пред витрината на рибния магазин и не помисли за това, че няма да е излишно да установи защо съществува на този свят някой си Съчов и има ли в него нещо особено, негово, което да е необходимо за нечия жизнедеятелност. Засега всичко, което той вършеше, би могло да бъде направено от всеки друг човек. Засега той, Съчов, не беше индивидуализиран като личност, във всяка точка на живота би могъл да бъде заменен от друг човек — проучвател или инженер; той беше винтче, той беше капчица. Това, че беше капчица, още можеше да понесе, но това, че капчицата беше безлична… Ако веднъж бъде направен такъв опит, мислеше той, и покаже, че в него, в Съчов, няма нищо, което да е жизнено необходимо някому, е, какво, би било тежко, но справедливо. Бедата обаче беше там, че никой не можеше да направи такъв опит. И излизаше така, че сега той до края на живота си е обречен да се занимава с разработка на проекти за транспортните организации. Лошо ли беше това? Съвсем не. Беше лошо само за самия него: ами ако е седнал не в своя влак, чия би била вината и кого би могъл да обвини за това? Отново се възвърнаха съмненията му. Веднъж ги бе изпитал, когато лежеше на печката — сега печка нямаше. Тогава беше само на 26 години. Професията може да се изменя веднъж или дваж, но онова, което може на 26, не може на 33 години. И все пак съмненията оставаха. Искаше му се да разбере защо той… ах, как му се искаше да разбере това!