Така беше неотдавна и отдавна, така може и да бъде, но сега не е. Сега го няма всичко това, като че ли не е било, а ако пък е било — сигурно в друго измерение и в друг живот. Нима всичко се е изменило — тревата и вятърът, вятърът и слънцето. Коя е причината? Огледай се — каза си Съчов. — Нима наоколо е все същото?
Все същото е. Вятър, слънце и зелена трева, и хора, които той познава не от година — впрочем тук всички се познават не от вчера — звездите на световния спорт се знаят помежду си, дълго преди да се запознаят. Та те не бяха толкова много — в Европа и Азия, Африка и Америка, Австралия, — те бяха толкова малко, че се знаеха по име, честитяха си Нова година, разменяха си подаръци. И все пак те се изменяха в онзи именно момент, когато се чуваше свирката, обявява се петминутна готовност — и в този момент те се изменяха, и Феликс заприличваше на Великия инквизитор, ръката, стискаше дръжката на „Марксман“ или „Ягуар“, „Хойт“ или „Черната вдовица“1; Мариан Парулски все сваляше и нахлупваше до уши известния си на цял свят протрит зелен каскет. Малкият Бужо, шампионът на Франция, свирепо вдишваше и издишваше, като се кривеше наляво, където дългият и червенокос Метюз, шампион на Великобритания, натриваше с восък тетивата; така може би е правел и неговият прародител при Азенкур или Креси, а може би и при Поатие. В такъв случай прогресът беше налице, налице беше облагородяващото веяние на новото време; вековните врагове сега стояха не един срещу друг, а рамо до рамо с лъкове в ръце: англичанинът до французина и монголецът до русина; вестниците пишеха: „Спортът сближава сърцата“ и вероятно това беше вярно. Жалко само, че генералите не се увличат от спорта. Добре би било генералите да се състезават в бягане или хвърляне на копие, адмиралите — в плуване. Добре би било единствени оръжия на земята да останеха лъковете и стрелите. Лъковете и стрелите съвсем не бяха без пари, но естествено струваха много по-малко, отколкото танковете и подводниците, пък да не говорим за бомбите — обикновени и атомни. Въпросът за разоръжаването би станал много по-прост. Всеки от тях би могъл да стане по право генерал. И вече помежду си някак биха се разбрали. Но всичко това бяха мечти, отвлечени видения. Засега генералите стояха здраво по местата си, а оръдията за масово унищожение се усъвършенствуваха успешно. С това се занимаваха най-големите умове на човечеството, дипломатите правеха съвещанията си в обстановка на най-голяма секретност. Във Виетнам напалмът обгаряше човека, а бомбите го правеха на решето. Лъкът и стрелите бяха играчка, анахронизъм, странна прищявка и самите състезатели бяха чудаци — чудно беше, че им е хрумнало да се занимават със стрелба на лък, а още по-чудно, че занимавайки се с това, го вършеха съвсем сериозно. И наистина съвсем необяснимо беше тяхното вълнение — та причина за вълнение нямаше, дипломатическите недоразумения бяха абсолютно изключени, а и пари за тази работа не получаваха. И въпреки това се вълнуваха — дори и великият Остапчук — на шесто място в света и на второ в Европа; той мрачно помръдва масивни рамене и прекалено старателно натрива с талк дръжката на своя „Хорн“. И макар че О. Финкелщайн (от сборния отбор на Съветския съюз) е невъзмутим — и той, като седи обикновено до последната секунда на скамейката в неутралната ивица (пет метра от линията на стрелбата) и ловко си служи със спиците, този път безкрайно мърда устни, преброявайки дупките, и вече за кой ли път започва все отначало.
Е, а той, Съчов? Излизаше, че само той не се вълнува, сам сред звездите; та нали и той е звезда; не, разбира се, от първа или втора, дори не и от трета величина. Той беше „един от най-добрите“, както се казва, но съвсем не най-добър, беше звезда от мъглявина, съставяше Млечния път. Беше неразличим на общия фон — може би затова не се вълнуваше, тъй като нито сам той, нито неговото вълнение не се забелязваха от никого, не бяха интересни. Той беше десеторазредна звезда, средна среда. В звездните каталози на Европа и света не фигурираше наистина, защо пък да се вълнува… Тук устните му потрепнаха и предателски се изкривиха.