Да, нямаше защо да се вълнува. Да спечели — не можеше, а да загуби — нямаше какво. Ако на нещо беше привикнал за десет години, това бяха несполуките — по това би могъл да се мери с всеки. Единственото, което му оставаше, беше търпението. И сякаш то беше безгранично. Понякога дори то биваше възнаградено. Съдбата беше сляпа и от време на време той успяваше да се види там някъде на третото стъпало на пиедестала, но това ставаше толкова рядко, че не си струваше и да си спомня. Тук, в тази компания, нямаше на какво да се радва. Дори нямаше и на какво да се надява, това беше естествено, беше ясно дори за глупака, и за умния, и за трезвия или пияния, а той за нещастие изобщо не пиеше.
Така си говореше, увещаваше се сам, убеждаваше се и се успокояваше. Та това е толкова ясно! Рядко ние си позволяваме да си признаем истинските мотиви, които ни движат, ако тези мотиви, кой знае защо, ни се сторят съмнителни. Затова пък гълтаме разни успокоителни хапове. Охотно се самозалъгваме и бърборим нещо за недоузрялото грозде. Та и Съчов, като се намираше там, съвсем не се готвеше да блесне с нещо на тези състезания, главното за него беше да участвува. А щом е така, щом само ще участвува — защо да се вълнува.
Само че устните му потрепваха…
А ето че Феликс, Феликс Крее, някога добър приятел, а сега съдия и Велик инквизитор, достигна най-сетне края на ивицата, разделяща женския сектор от мъжкия. И в момента, когато дясната му ръка вдигаше рупора бавно към устата, той успя да хвърли бърз поглед наляво, там, където беше Ингрид, но погледът му отиде напразно, остана без отговор. Ингрид седеше съвсем наблизо, но не го видя. Тя гледаше право пред себе си, само напред, прехапала долната си устна. Тогава той се обърна, приближи рупора до устните си и над полето се разнесе металическият глас: „Внимание!“
Тогава Съчов усети как ситни тръпки пробягаха по тялото му — от шията до краката. Лявата му ръка, която държеше лъка, се изпоти и дръжката изведнъж стана хлъзгава: „Талк, трябва да взема талк“ — помисли той, но някак без сили; тази мисъл се появи в периферията на съзнанието му. А съзнанието му беше лениво, чуждо, не неговото. Негова беше само потната длан, хлъзгаща се по дръжката, нужен му беше талк, но той сякаш потъна в дрямка като вцепенен. „Талк“ — помисли още веднъж той; след това тази мисъл, също като пияница в горещ ден, лениво се промъкна по края и изчезна от погледа, а той се издигна внезапно над земята и зърна от високо цялата картина: огромно зелено поле и две неподвижни линии. Едната линия — линията на мишените — беше права, виждаха се отчетливо и щитовете, и самите мишени с огромни разноцветни кръгове, другата линия беше пречупена. Това бяха стрелците — мъже и жени. Мъжете стояха на деветдесет метра от мишените, а жените — на седемдесет, по средата имаше извивка и именно там, на тази крива, стоеше Феликс Крее, който приличаше отгоре на смешно насекомо с изтеглено хоботче.
„Внимание! — извика металическият глас с естонски акцент и празните трибуни послушно повториха след него думите му — Внимание!… Първа зачетна серия… стрелят индекси «А» и «Б»…“
И тънкият пронизителен звук на свирката отряза миналото от настоящето. Всеки един от онези, които стояха сега на линията, онези, които имаха индекс „А“ или индекс „Б“, имаше в миналото, преди тази свирка, свои работи, свои грижи, разни работи и разни грижи; в настоящето, което вече започваше веднага след свирката, вече нямаше нищо подобно. Сега, през следващите четири дни, те имаха само едно — двеста осемдесет и осем стрели, по трийсет и шест стрели за всяко разстояние, дванадесет серии по три стрели на деветдесет метра, и толкова — на седемдесет (тук завършваше първият ден); тридесет и шест стрели на петдесет метра и толкова — на тридесет метра (тук завършваше вторият ден и първият кръг); на третия ден — отново деветдесет и седемдесет, а на четвъртия — пак петдесет и тридесет — цялото омразно упражнение, двоен международен кръг на ФИТА. И от всички тези двеста осемдесет и осем стрели винаги се запомнят само две: първата стрела на първата серия на деветдесет метра и последната на тридесет метра, което впрочем е съвсем понятно, защото с тях са свързани началото и краят на вашите надежди…
Тази минута… Дори вятърът притихна сякаш от любопитство. И наоколо е тихо… толкова тихо. Време е да започнат, пък те все не се решават, а стрелката вече тича по кръга, измервайки първите секунди от онези две и половина минути, след които на светофара ще блесне червена светлина и онзи, който не е успял, трябва да се махне от линията и да отстъпи мястото на друг. Те стоят така и броят секундите, сред тях е и Съчов, докато най-после онова, което можеше да се изчака, мина.