Тогава той сложи стрелата в гнездото на тетивата. Опашката влезе и щракна като спуснат ударник. И ако онова, което сме ние, се определя от нашето минало, от този миг той престана да е самият той. И вече не беше важно какво е имало за него цена и значение в това недалечно минало — кръгът се завъртя, декорите изчезнаха и се появиха отново, но това бяха вече други декори и ролите на актьорите други: разбойник играеше порядъчен къщовник, а Пепеляшка — Баба Яга. Какъв беше Съчов на зелената арена — Съчов не знаеше, отдаден цял на усещания, чиято основа беше най-точният разчет, доведен на тренировките до автоматизъм. Лявата му ръка с лъка започна бавно да се издига, издигаше се плавно — плавността беше главното условие за хубавия изстрел, — надалеч пред него стоеше мишената със златна ябълка в средата и към тази ябълка се насочваше неговият мерник, мерникът и лявата ръка, а дясната леко теглеше тетивата към брадичката. И в тези отмерени мигове той успя да забележи знаменцето, разклащано от порива на вятъра на деветдесет метра от него; вляво върху слънцето увисна облаче; дръжката на лъка се хлъзна в ръката му, натискът беше малко по-високо от основата на палеца, мисълта за талка пак се появи някъде встрани, появи се и изчезна, тетивата легна ненамясто, не закачи края на носа му, а легна надясно, той не мислеше за всичко това, автоматът, който стоеше вътре в него, се справяше без него, а той само анализираше всичко, чувствуваше в това време как мерникът — черната точка — бавно пълзи по разноцветните кръгове към центъра. Бял, черен, син… червен и накрая златистожълт; допълзя и замря. Тогава автоматът направи поправка — заради облачето и ветреца. Мерникът неохотно припълзя надясно и надолу от средата, трепна и пак замря. „Проверка — каза си той, — проверка…“ Всичко беше наред. Всичко беше наред, мерникът не трептеше, изнасянето на тялото беше правилно, секундната стрелка тичаше, времето вървеше, можеше да стреля, трябваше да стреля, оставаше само да направи изстрела, лявата ръка трябваше да се задържи там, където си беше, вдясно и по-ниско от златистожълтия кръг, дясната ръка да изтегли тетивата, да я тегли и да я тегли, да се включи гърбът. Последното усилие трябва да дойде от само себе си: незабележимо движение на лопатката, меко и мощно, и в оня момент, когато щракне кликерът, китката сама ще се разхлаби, пръстите ще отпуснат тетивата, тя ще тръгне с меко съскане, ще се спусне напред, ще изхвърли стрелата в пространството, но това не се отнася още за теб — ти трябва да останеш неподвижен. Да, ти не бива дори да мръднеш — дотогава, докато стрелата с характерен звук — „тук-к-к“ — не се забоде в мишената.
Така и направи. Той прокара стрелата. Замря. Сега да опъне. Опъна. Сега лопатката. Лопатката отиде назад, сега ще щракне кликерът, той щракна и в момента, когато пръстите, като се разхлабваха, трябваше да пуснат тетивата, внезапно сякаш се вдървиха, залепнаха за тетивата, лявата ръка вече се придвижи от мястото си, мерникът се хлъзна надолу, а той все теглеше и теглеше, разбирайки, обхванат от странна смесица на ужас и изумление, че сега, ето сега, ще стане непоправимото. Но той не може да разтвори пръстите си, не може, не може. Беше нелепо, че не може да ги разтвори, беше така нелепо и безсмислено, че учудването надделя ужаса. Той гледаше на себе си отстрани. Отстрани това изглеждаше още по-нелепо и той едва се сдържаше да не поклати глава. Мина миг, не повече — и тогава до него достигнаха всичките ужасни последици от това положение. „Отмени, отмени изстрела!“ — викна на себе си той, но не успя да стори нищо. Лявата ръка беше свита, той вече не виждаше мерника, знаеше само, че не бива да стреля — в това време най-сетне пръстите му се разтвориха, той почувствува тласък, трепна целият, сякаш с това последно отчаяно движение искаше да поправи пътя на тетивата, но вече беше късно. Той можеше само да погледне иззад изкривения встрани лък, погледна и видя колко некрасиво, накриво, като се въртеше, стрелата се понесе към мишената, опитвайки се във въздуха да поправи полета си. На него му беше нетърпимо болезнено да гледа това и затвори очи.
И тогава звукът — жалък, сякаш някъде се скъса струна — долетя до него.
Всичко беше свършено. Не си струваше да отвори очи, не си струваше дори да вземе бинокъла, за да види такъв изстрел. Но той съвсем механично направи това — сне от колана си бинокъла и погледна: стрелата беше ударила в щита. Беше се забила така, както бе летяла — накриво, жалко. И сега висеше унило на самия край на мишената. Ръцете му трепереха, бинокълът подскачаше и известно време той не можеше дори да разбере дали е ударил поне единица или не, затова се наложи да подпре бинокъла на лъка. И тогава видя: беше ударил.