Единица!
Не десетка и не деветка, дори не и шестица, в най-лошия случай, а единица, една нещастна точка. Но той се зарадва толкова, сякаш бе попаднал в самия център на десетката. Единицата все пак не е нула, това е попадение, това е точка, точка, е, а не загуба. Не, не е загуба…
Не, той така лесно не се дава. Спокойно, каза си той, спокойно. Извади от колчана втората стрела. Стрелата легна на тетивата и опашката щракна; беше вършил това стотици пъти, беше го вършил хиляди пъти. Не беше звезда от първа величина, но и последен не беше. „Така — каза си той, — е, хайде сега!“ Весела злост на мехурчета се надигаше в гърдите му. „Значи, единица“ — каза си той и лявата му ръка неподвижно опря в центъра.
„Единица.“ — И пръстите му меко легнаха на тетивата.
„Единица.“ — И лопатката се дръпна назад — контрола, каза си той, но вече по-скоро по навик, злостта кипеше и се надигаше; контрола, проверка — но всичко беше в ред; лявото рамо беше на място, китката лежеше на дръжката като новородено в люлка, краят на носа му леко докосваше тетивата, а мерникът все стоеше и стоеше в центъра: така рибата стои над камък, едновременно жива и нежива, мърдаща и стояща на едно място; всичко беше в ред и той подръпна още едва-едва. Тогава щракна кликерът, тегленето продължи, пръстите се разтвориха от само себе си, движението беше меко и неуловимо за погледа, дясната китка свободно отиде назад, мерникът все още стоеше в центъра, а стрелата изчезна, тя се втурна и изчезна от зрителното му поле, преди да е успял да мигне. А той и не мигаше, нямаше защо да мига, както нямаше и защо да гледа накъде лети стрелата и къде ще попадне, защото в същия миг, когато стреля, в онзи миг, когато се разтвориха пръстите му и се хлъзна тетивата, той почувствува и разбра, беше напълно уверен, че тази стрела ще бъде „там“ — там, в средата, в самия център, — и така се случи, когато отдалеч достигна сладостното „тук-к-к“. Този път не му трябваше нито да превъзмогва себе си, нито да губи време, за да гледа в бинокъла. Не, сега няма да си губи времето, веселите и зли мехурчета все още се надигаха в него. Това беше възхитително чувство и докато не е още отминало, не биваше да губи нито секунда. И той само повтори всичко като автомат: лявата ръка, дясната ръка, мерника, проверката, опъването, лопатката, щракването и пускането. И отново отдалеч до него достигна „тук-к-к“. Той само стисна зъби, обърна се и тръгна от линията на стрелбата до своята скамейка. И едва тогава, именно тогава наистина се изплаши, обхвана го истински страх, също като че бе отскочил внезапно изпод колелата на автомобил и бе тръгнал по пътя си, сякаш нищо не е имало и може би дори подсвирквайки, а после се бе спрял с подкосени крака и пот бе потекла по гърдите и гърба му, стоеше цял мокър и мислеше: „Да, размина ми се. Но можеше да бъде и другояче“.
Точно така и тук — всичко можеше да бъде другояче. И още нестигнал до скамейката, коленете му се подкосиха. Все пак Съчов се беше измъкнал, а ето Зайдниекс, който идва насреща му, все още не беше стрелял. Зайдниекс идва срещу него, усмихвайки се с пребледнели от вълнение устни, той стреляше в същия щит, в който и Съчов, беше буква „В“. Отличен момък беше този Аугустинус Зайдниекс от Даугавпилс, шлосер-ремонтник. Винаги владееше нервите си, владее ги и сега, като се опитва да се усмихне на Съчов. А Съчов в отговор можа само да мигне.
Стреля буква „В“.
На скамейката седеше веселият както винаги Шарафутдин Ташибеков и гледаше в далекогледа.
— Е, какво — с пресипнал глас го пита Съчов. — Е, какво, Шурик?
Шарафутдин отвори примижалото си око и погледна Съчов. Очите му бяха тъмнокафяви, твърди и весели. На Съчов му олекна и се усмихна. Той се усмихна на Шарафутдин, както би се усмихнал на любим брат, и Шарафутдин, Шурик, му се усмихна в отговор. Тогава Съчов помисли, че ако би имал такива зъби, никога не би си затварял устата.
— Е, какво — рече, усмихвайки се, Съчов, — а, Шурик?
— Точка — каза Шарафутдин. — Добре, а? — Изглежда, на него много му се искаше да се засмее, дори сякаш подскачаше от нетърпение — така напираше в него радостта; та животът беше така хубав и гледайки в Шарафутдин, не можеше да не признае правилността на това донякъде общо положение. И Съчов се съгласи и каза: