Чудно ли е, че в пренаситеното с информация време при известна тревога за бъдещето никой — нека ни бъде позволено да кажем това съвсем положително, — никой не може да губи скъпоценни часове и минути за описание на преживяванията на съвременния герой, готвещ се например да премине някакви си хиляда километра. Толкова повече, че никой няма дотолкова свободно и ненужно време, че да го посвети на четенето на многостранични описания на такова пътешествие.
Ето защо според нашето мнение трябва да изпуснем всички произшествия, имащи значение само за героя, и като спестим времето на читателя, да поставим по-скоро героя в самолета, та скоростта от 900 километра в час да ускори така неоправдано забавения ход на повествованието. Защото ясно е, че днешният герой трябва да живее и с днешния ритъм.
Ето защо тук се пропускат няколкото дни, прекарани от Съчов (колко малко подхожда той за ролята на съвременен герой) в град Харков. Можеше да се опишат всички, а не само един, и то споменат между другото първи ден на състезанията. Можеше подробно — съвсем като в случая с доспехите на Ахил — да се опише как час след час и ден след ден продължаваше битката на съвременния герой на зеленото поле под горещото синьо небе. Как литваха нагоре и падаха с всяка изстреляна стрела надеждите им; как мина последният ден на състезанието, в навечерието на който Съчов прекара безсънна нощ. И как завършиха състезанията и нашият герой — налага се на читателя, волю-неволю условно да признае на Съчов правото на това звание, — вчера още никому неизвестен, застана на почетния пиедестал — не на най-високото стъпало, а на второто, редом с великия Остапчук и над французина и всички останали. Как стоеше той под знамето на родната си страна, вдигнато на мачтата в негова чест. Стоеше между веселата зеленина и спокойната синева, почти докосвайки с глава облаците, и сълзите, които не съумя да сдържи, се хлъзгаха по бузите му — да, би могло да се опише всичко това. И не само то. Но защо?
Защо? Толкова повече, че всички тези произшествия, засягащи отчасти Съчов, намериха отражение своевременно върху страниците на спортния печат в шест реда с не много едър, но не и много ситен шрифт, с което, трябва да се предполага, бе изчерпано напълно значението на споменатите събития за широката публика, в това число и за читателите на тази приближаваща към края си повест.
Но не и за Съчов. За него всички тези събития представляваха интерес не толкова сами по себе си, а и като пролог към други, много по-важни събития. Разбира се, и чувството на удовлетворено самолюбие, и обикновеното съзнание за добре извършена работа сами по себе си бяха приятни, но работата не се изчерпваше с това. Тук вече влизаха в сила съвсем други, много по-могъщи фактори.
Защото едно е да се перчиш на почетния пиедестал с букет в ръце под звуците на гърмящия оркестър и ръкоплясканията на другарите си, а съвсем друго — да се върнеш у дома, да лежиш в тъмнината и под вибриращото свистене в ушите ту да заспиваш, ту да се събуждаш, представяйки си, че се връщаш на работа в Йоановския равелин като обикновен ръководител на транспортна група, пуснат по благоволение на смръщеното началство в неплатен отпуск. Но най-много от всичко гнетеше нашия герой — защото дори лежейки в леглото, той беше още такъв — мисълта за необходимостта и неизбежността от нов разговор, а по-точно от нови разговори с началниците. И тук неговата, на Съчов, победа, задоволяваща отдавна жадуващото му за утешение самолюбие, беше онази причина, вследствие на която трябваше да се явят предстоящите разговори. И като си ги представяше, Съчов едва сега почваше да разбира, че именно тук ще бъде подложен на изпитание неговият героизъм.
След това му се присъни сън, която, както се полагаше, усили неговото схващане и задълбочи предчувствията му. Този сън се спусна над него като митологичен облак и му представи Одисей, странно приличащ на самия Съчов. Седнал на камък в малко неудобна поза, Одисей пишеше с химикалка на лист хартия:
До съвета на старейшините на остров Итака
от Одисей, цар,
живеещ на Козия хълм, 15.
Моля да ми се предостави дългосрочен неплатен отпуск във връзка с участието ми в Троянската война от 1 юли т.г.
Но едва беше поставил последната точка, неуспял дори да се подпише, когато внезапно от пространството се яви ръка с молив — съвсем обикновен червен, многостенен молив, какъвто винаги може да се види стърчащ в джоба на главния специалист по транспорта, и тази ръка, като се спусна в левия „Категорично възразявам, предвид сроковете за предаване проектната документация за град Красногорск“.