И това беше всичко! Това беше крушение на всички надежди на човека, подал заявление, независимо от това, какви основания посочваше той в поддръжка на своята молба — Троянската война или пътуване за световно първенство; няколкото думи, надраскани с червен молив, поставиха края на всичко — и на бъдещите подвизи на Одисей, които в дадения случай не беше съдено да се извършат, и на надеждите на Съчов, събудил се облян в гореща пот.
А зад прозоречните стъкла нощта живееше своя живот. После пристигна зората, която освети измъченото от кошмарните сънища лице на Съчов.
16
И ето, той тръгна отново по утъпкания, добре познат път. Но това съвсем не е пътят на свободата, който му позволява бавно и замислено да минава дългото разстояние по радващите душата му места. Не — това е тясно ограничената пътека, по която не може да кривне встрани. Бегом, бегом, надолу, нагоре и пак бегом и едва пред старинния портал с ясно издълбаната на него дата — 1740 — се забелязва запасът от време, равен на две минути, когато е достатъчно една и половина. Тогава той забавя тичането и се слива с общия поток от колеги, отмерващи бърза стъпка по нащърбените каменни плочи.
Да, сега той съвсем не прилича на героя, който вчера стоеше на почетния пиедестал, притискайки към гърди цветята под знамето на своята страна, вдигнато в негова чест. Там беше един човек, тук — съвсем друг, без да говорим за знаме, каквото тук нямаше изобщо. Промъквайки се край портиерната, другият човек отива надясно, окачва на закачалката шлифера си, а после влиза в дълъг коридор, където по навик вдъхвайки дълбоко, стоят вече облегнати на стената първите пушачи, които жадно гълтат синия дим и обменят най-спешните, нетърпящи отлагане дори до обедната почивка новини. Тук той кима с глава наляво и надясно; правеше това всеки ден през всичките последни години и понеже неговото отсъствие, продължило по-малко от седмица, не беше дори забелязано, появяването му също не предизвика никаква реакция. Всичко беше точно така, както вчера, по-завчера, оная седмица, преди пет, десет, а може би и двайсет години: бавно се сваляше от рамките копирната хартия, бавно се нанизваха тъмните сатенени наръкавници, преразказваха се научените вчера вицове, остреха се моливи… Някой искаше да отвори прозореца, друг възразяваше, хлопваше врата, вдигайки от масите моливните отпадъци и местейки листовете хартия, звънеше вече телефонът, чуваха се прозевки, пукаха изпънати стави. Жените с неодобрително подозрение се гледаха в малките джобни огледала, а сладкият мирис на пудра гъделичкаше обонянието. През цялото огромно помещение се разнесе първият вик: „Гуляева, на телефона…“ С една дума, всичко беше така, сякаш на земята не можеше да се случи нищо, което би могло някак да разколебае и разбуди обичайното течение на тукашните работи. И, разбира се, не е по силите и на подвизите на Одисей, който така удивително приличаше на самия Съчов в неговите тревожни нощни съновидения. Пък и сам Съчов, внезапно поумърлушен, не без ловкост лавираше между огромните рамки, разпрострени в най-своенравен ред, научавайки по пътя последните новини. Някакви сведения, твърде различни, се носеха от всички страни, но за него — за това, къде е бил и какво е правил — нито дума. И едва когато, влизайки във втория коридор, като свърна наляво, наляво и пак наляво, накрая отвори своята врата, едва тогава се почувствува у дома си и въздъхна дълбоко, което в различна степен можеше да се сметне както за въздишка на разочарование, така и на облекчение.
Първият, когото видя, беше Сергей Татишчев. Все такъв закръглен и снажен, с подпухнали очи и уморено лице, той беше седнал на един кривокрак стол. Демянич, когото и тази сутрин бяха преследвали някакви моми, разказваше за това събитие крайно възбудено, като размахваше ръце и силно движеше адамовата си ябълка. Зърнали Съчов, двамата се понадигнаха, вдървиха се за миг, но веднага се опомниха, защото не бяха от хората, които дълго се оставят в такова състояние. Тогава се разбра, че двамата вече знаеха за подвизите на новоизпечения герой. Татишчев, примижавайки, предложи да викнат „ура“, но предложението не беше прието. Друга работа беше Демянич, не като Татишчев. Той беше солиден човек, положителен и сериозен. Потривайки ръце, с особено тържествен израз той поздрави Съчов с успеха, а после, гледайки някак встрани и надолу, скромно предложи своите услуги — би могъл да притича за нещо, понеже беше съвсем невероятно да не бъде отбелязан подобен успех.