— Трогнат съм — каза Съчов. — Много.
След няколко минути Демянич, като промъкна костеливата си фигура през прозореца, вече тичаше пъргаво в утринния хлад. Съчов се залови за чертежите си, успели за една седмица да се позапрашат. След това подостри молива и накратко разказа на Татишчев за всичко случило се.
Обедната почивка се промъкна сред многото работа. Заявлението за едномесечен отпуск за подготовка и участие в световното първенство, както се казваше в ходатайството на Комитета за физкултура и спорт, се намираше вече при секретаря; чертежите и схемите, които се отнасяха до транспортното развитие на град Красногорск, бяха приведени в относителен ред; що се отнася до доброволната мисия на Демянич, тя се увенча с пълен успех, в чест на което бяха произнесени съответствуващи на събитието речи, тостове и пожелания. През време на обеда те продължиха да работят; Съчов нахвърляше „детелината“ — транспортното решение на две нива. Демянич се връщаше постоянно към утринното си приключение и редеше на макета малки небостъргачи от пенопласт. Татишчев нанасяше гваш по копирната хартия.
— Съчов, а, Съчов — каза той внезапно ни в клин, ни в ръкав.
— Е, какво — обади се Съчов, движейки пергела. — А?
Но Татишчев пак се залови със своята копирна хартия.
И едва след пет минути измъкна изпод масата магнитофон и като промърмори нещо неразбираемо, натисна клавиша. Нещо засъска и замлъкна. След това се раздаде музика, музика на живот и смърт, реквием…
— Тихо — каза Татишчев.
Съчов го гледаше, намръщен от напрежение. Лицето на Татишчев с вече неусмихващи се пухкави вежди, започна да се оттегля в неясна далечина, служейки като фон, като екран, на който Съчов видя нещо отдавна забравено: просека в сърцевината на задрямалата северна гора и палатка в просеката, подобна на несигурна малка лодка, загубила се в безкрайното зелено море, под тъмносивите облаци, гонени стремително от студения вятър; жълтеникавосива брезентова завеса, готова да се откъсне и полети, а под тази завеса — четирима уморени мъже, лежащи във влажни спални чували от сплъстен памук на саморъчно направени нарове, опитващи се да се сгреят до настъпването на следващото утро, когато ще трябва да излязат от затоплилите се през нощта топло-влажни чували и нахлузили студени гумени ботуши, да вървят отново час след час из гората. Но докато лежаха, можеше и да не мислят за това и те не мислеха, а лежаха без желание и мисли и трещеше от овлажнелите батерии транзистор, който ги остави безучастни дотогава, докато не прозвуча тази същата музика и не бяха произнесени тези същите думи:
Той не можеше да предаде оная тръпка, която го обхвана при тези думи; започна да се вдървява, краката му се сковаха, сякаш замръзнаха. В този миг, като изключи магнитофона, Татишчев се обърна към него:
— Ти чу ли? „Правда — на земята“, разбра ли?
И Съчов разбра. На земята — ето къде е ударението, логическото ударение, смисълът на всичко — на земята. Тук беше солта, най-главната мисъл, тук беше утвърждаването и заедно с това удивлението… всички казват, няма правда… на земята — и се учудват: как така? И отново Татишчев:
— Сега тук ще има пауза — разбра ли защо?
Като застина още повече, Съчов отново разбра — да, тук е необходима пауза, която е размисъл и наполовина съжаление, неозначено докрай свиване на рамене, своеобразно „защо“, което е долетяло до него от друго време. Казано иначе, човешкото състрадание за предвечната и трудно отстранима несправедливост в отношенията между нищо неподозиращия гений и всичко разбиращото злодейство. „Всички казват“ — след това пауза; свиване на рамене, незавършено, след това учудване и страшна тишина; „няма правда“ (тук сякаш има забавяне, равняващо се при тези условия на смекчаващи вината обстоятелства, при които злодейството е принудено да действува) — „на земята“. И тук веднага след това злодейско разсъждение като срутване, лавина, взрив, помитащ всичко живо — вик на душа, препълнена от съмнения, която е престанала да вярва: „Но правда няма и по-горе!“ — и след това също като последните капки, изтичащи от изхвърлен и никому ненужен съд: „За мен това е ясно като обикновена гама…“
И тогава всичко изчезна, отново, задълго. Всичко изчезна и нямаше повече смисъл. Завъртя се и заплува — лицето на Татишчев, блестящият му и остър поглед, високата и слаба фигура на Демянич, разпъната на сивоперления фон на разтворения прозорец, съскането на магнетофонната лента; изчезнаха всички грижи, угнетяващи Съчов този ден и предишната нощ. И целият му всекидневен живот, минал и сегашен. Текстът и музиката завладяха Съчов, опияниха го по-силно от алкохола, завъртяха го така, както връхлитащият ураган вдига нагоре малко листенце или тресчица и ето вече то лети, откъснало се от земята, в радостно и зловещо упоение — ах, не е ли все едно какво ще стане после. И едва когато прозвуча последната дума и заглъхна последният звук и настъпи тишина, такава глуха, нелепа и неестествена, още дълго тръпките сковаваха скулите и гърлото му. Дълго още след това седеше той, опустошен, потиснат и безразличен, и движеше по масата треперещите си пръсти, като размазваше графита и се стараеше да преглътне заседналата в гърлото му буца… Тогава до него приближи Татишчев и без звук подхвърли пред него лист хартия.