Всичко, което чувствуваше, но не беше способен да изкаже, и всичко, което можеше да каже или се досещаше, нямайки възможност да облече своите догадки и предположения в разбираеми думи, всичко това Съчов видя изобразено на малкото пространство: там беше изобразено онова, за което говореха музиката и думите. Лицето на гения, сломено от Живота.
То беше показано полуобърнато. То по-скоро се загатваше, слабо и прекрасно. Добре се виждаха гърбът, дантелената яка и небрежно-изящната извивка на перуката и все пак главно, най-силно впечатление правеше това загатнато лице, пълно с предчувствия, по-силни от най-голямата увереност. В него се отразяваха току-що отзвучалите акорди на Реквиема; звуците не бяха още стихнали, но вече отчуждено, като че ли от друг свят, в тях се вслушваше техният създател, а те бяха отлетели… А редом, почти непосредствено до Моцарт стоеше Салиери — и всеки, който би могъл да види набразденото му с бръчки лице, би го запомнил завинаги, но повече от лицето се запомняха очите: огромни, те гледаха на крехко изящния човек, седнал неподвижно до пианото така, сякаш притежаваха магическия дар да проникват в бъдещето; тези очи бяха пълни с непресторени сълзи, защото те оплакваха и проклинаха това знание, което им позволяваше да видят мъртъв още живия, в същото време, когато тънките и твърди пръсти на музиканта вече сипваха в чашата смъртоносния прах, пазен за всеки случай — сега този случай беше дошъл. В това застиващо-изменящо се лице имаше всичко, за което пишеше поетът. Едно нямаше в него — злодейството, а освен него имаше всичко: и дългият път на познанието, и мъчителните следи, оставени от творчеството, приличащи на саблени удари, и вечното недоволство от себе си, и умората от много трудния, почти докрай преминат път, и несравнимата с нищо любов към музиката, и завист, и решителност, и съжаление — онзи, който върши престъпление, преследвайки една идея, може понякога да изпитва съжаление към жертвата си. „Прости ми — казваше този поглед, — прости ми, но иначе не може. Така трябва.“
„Каква полза, ако Моцарт бъде жив и достигне нова висота…“
Няма полза. „Тогава отлитай! Колкото по-скоро, толкова по-добре…“
Няма полза…
Безразлично престореният глас на Татишчев каза в ухото му:
— Е, какво, харесва ли ти?
Нещо стана с гласа на Съчов, когато отговаряше:
— Не бих останал тук и минута, когато бих… — И той махна с ръка. — Нито минута.
— Но ето че оставаш…
— Аз — каза Съчов и внимателно погледна листа с рисунката, — аз… Какво аз? Какво съм аз? Веселият Робин и толкоз. Стрелец на лък, а ти… — гласът му секна.
— Съчов! — чу се глас от коридора, а после вратата се отвори — Няма ли го Съчов? — и великият икономист Б. Зеленцов изникна на входния отвор като призрак. Той подуши въздуха със своя дълъг остър нос и каза: — Пили сте, мерзавци такива, без мене, а, и при това приятели… Е добре, ще запомним тая работа. А ти, Съчов, към Льова — бегом марш!
Льова — това беше прякор на главния специалист по транспорта. Лев Григориевич Задорнов — така се наричаше той в официалните документи. А Лев Задов го наричаха за удобство. И ето че той, Льова бивш колега на Съчов от института, искаше официално да го види в тази минута — в минутата, когато на самия Съчов най-малко му се искаше да види своя колега. Но работата беше свързана с червения молив, който му се присъни нощес, и като си спомни това, той вдигна рамене и със съжаление се изправи.
— Ще поговорим пак — каза той на Татишчев.
— Прати го по дяволите — каза Татишчев. — За какво си му потрябвал?
— Сега — каза Съчов — ще се решава въпросът, ще тръгне ли Одисей на Троянската война или не.
Великият икономист Б. Зеленцов слушаше тези идиотщини със зяпнала уста.