— А — каза Татишчев, — друга е работата, значи. Тогава върви. Върви.
17
— Това е съвсем друга работа — каза Лев Григориевич и приветливо се усмихна на Съчов с усмивка, в която вземаха участие само устните.
Те седяха в малката продълговата стаичка, която служеше на главния специалист за кабинет; при това стаичката беше толкова тясна, че гърбът на Съчов се опираше в едната стена, а на Лев Григориевич — в другата. И лицата им се отделяха само от ширината на масата. Съчов седеше, вкопчил ръце в коленете си, като рядко вдигаше очи и тогава виждаше неизменната усмивка върху лицето на главния отговорник по транспорта, усмивка — толкова широка и обезоръжаваща, че можеше да се предположи тук тих, задушевен разговор между двама интимни приятели, ако не беше странното несъответствие, което внасяха в тази идилична картина очите: те гледаха недоверчиво, нащрек и нещо повече — с оттенък на подозрение, което свеждаше до нула очарователната дружелюбност на усмивката и придаваше на лицето някакво двойствено, недостоверно изражение. Тази двойственост се задълбочаваше още и от различието в положението на Съчов и главния специалист. И това вече се отразяваше върху външния им облик, тъй като въпреки почти еднаквата им възраст във външния израз на Съчов нямаше и четвъртина от онази представителност и знаещ цената си блясък, каквито имаше у Лев Григориевич. Когато мислеше за разликата между себе си и него, Съчов винаги изпитваше сложна гама от чувства — от завист до срам и отвращение от себе си.
Днес обаче чувствата трябваше да отстъпят на заден план, тъй като нямаха никакво отношение към работата. И те отстъпиха, така че вдигайки поглед и гледайки пред себе си широкото лице с тлъстото саламче на втората брадичка, сякаш завързано под първата, и чисто избръснатите бузи, преждевременната бледост на които още по-рязко подчертаваше белоснежната яка на ризата с изряден червено-сив възел на вратовръзката, Съчов искаше само едно — колкото може по-скоро и без ненужни разговори да узнае: поддържа ли бившият му колега неговата молба или не. Обаче само ако вляво горе с червен ръбест молив бъде написано „не възразявам“, само в този случай той би водил всякакви разговори на всякакви теми; в противоположния случай тези разговори биха били двойно по-безсмислени. Но като се съди по всичко, Лев Григориевич се придържаше към малко по-друго мнение в това отношение — ето защо на въпроса, поставен от Съчов с пределна простота: да или не, той се усмихна с една от най-доброжелателните си усмивки, в които все още не вземаха участие очите, и не без оживление рече: „Това е съвсем друга работа“. А след това поверително се наклони през масата към Съчов.
— Това е съвсем друга работа — повтори той. — Да и не — това е суха материя, неспособна да ни задоволи при решаването на жизнените въпроси? Разбира се, аз бих могъл да кажа „да“ или „не“ и при това да не обяснявам нищо. Може би така и щях да постъпя, ако пред мен стоеше само някой си Игор Александрович Съчов, ръководител на транспортна група. Но тук работата е съвсем друга. И вие знаете в какво се състои работата. Затова бих искал с твое разрешение, с ваше разрешение — поправи се той — да изложа редица общи съображения; тогава — кой знае, може би вие ще разберете и на мен няма да ми бъде нужно да кажа нито „да“, нито „не“. И така — ето вашето заявление: „Във връзка с подготовката за световното първенство…“ и т.н.; ето ходатайството на комитета… кандидат за сборния отбор. Поздравявам ви… Това вероятно е много трудно.
Съчов мълчеше.
— И така, в случай на успех вие можете да заминете в състава на отбора за световното първенство… в Съединените щати… Виждам как стискате зъби, виждам. Гледате към мен изпод вежди и мислите — да, да, да, аз съм малко психолог, — вие мислите например следното: сега той ще почне да разсъждава за плана на работите, за предаването на обектите, за това, че сега е лято, време за отпуски, броен е всеки човек, за дълга на инженера… Какво пък… Всичко това е така и всичко това — вие знаете не по-зле от мен, са съвсем сериозни въпроси. Сега обаче няма да говоря за тези наистина много важни обстоятелства, колкото и да са важни. Защото тук има друга, по-важна страна — това сте вие. И ето затова искам да поговоря с вас, макар че, както ми се струва, вие гледате без особен ентусиазъм на тази възможност. Какво пък… мога да разбера и това… не се обиждам — вие сте под напрежение, на вас ви се струва, че се решава най-важният за вас въпрос, и вие сте готови да ми се противопоставите. Вие знаете — гласът на Лев Григориевич странно омекна, — вие знаете, че аз чувствувам за вас известна отговорност. Наистина не зная защо, не зная… Може би очевидно, защото заедно сме завършили един институт и един факултет — с годините това придобива някакво странно значение… не зная. Така или иначе, аз не мога да принудя себе си да се отнеса чисто формално към вашето заявление; хайде, помогнете ми и вие да разгледаме този въпрос не формално, а от чисто човешка гледна точка. Вариант първи: подписвам вашето заявление — при тези думи той вдигна своя неизменен червен молив и като описа във въздуха някаква сложна фигура, го пусна на масата. Следейки с поглед този полет и вече готвейки се да въздъхне облекчено, Съчов отново стисна колене и скръцна със зъби.