— Аз подписвам — продължи между това Лев Григориевич, като че ли нищо не е имало, — подписвам, както казвам, това „да“; в края на краищата защо да не постъпя така: на всички е известно колко е трудно да се пробие нагоре — навсякъде, включително и в спорта. И така, казвам „да“, подкрепям ви и вие заминавате… Световно първенство… Това е прекрасно. След месец вие се връщате. Много добре. А по-нататък? Вероятно подир известно време вие отново ще дойдете при мен с молба да ви пусна — е, вече не зная къде, в Сухуми, Ереван, Ужгород — не е важно. Това може ли да се случи?
— Да — каза Съчов. — Може да се случи.
— Ето, виждате ли — каза Лев Григориевич, — сега разбрахте.
— Не — отвърна Съчов. — Не разбрах.
— Така ли — учуди се Лев Григориевич, — не може да бъде! Какво не можахте да разберете? Нали ще продължите с тези ваши занимания, нали ще продължите. И ако и занапред все така имате успех, вие ще пътувате, ще пътувате… А ако нещо не върви особено добре, както трябва, вие като упорит човек ще започнете да се тренирате все повече и повече дотогава, докато отново не започнете да постигате добри резултати. Тогава всичко ще почне пак от самото начало, също както в песента за един поп, който имал едно куче. И тогава какво ще получим ние в резултат?
— Нищо — каза Съчов.
— Ето виждате ли — примирително подхвана Лев Григориевич, — виждате ли — нищо. А сега се замислете върху тази дума: „ни-що“. Ужасна дума, неприятна. Много, много неприятна. Та вие не сте на двайсет, нито на двайсет и пет години, вие сте вече над трийсет. Това е възраст. А постиженията ви? Извинете ме, че говоря така, това може да не ме засяга напълно, навярно дори… но ние сме учили заедно… И ако ви говоря сега така, вие нямате право да се обиждате. Какво сте постигнали? Разбирам, в себе си може да си помислите: „а сам ти какво постигна, не е бог знае какво…“ Но не за мене е разговорът сега. Още не съм постигнал това, което искам, още не… Но вие, не забелязвам у вас желание да станете нещо друго. Ръководител на група… Добре, добре. Но перспективите — къде са те? Съгласни ли сте с мен?
Съчов вдигна рамене мълчаливо.
— Съгласен, съгласен — закима Лев Григориевич, — аз виждам. Отдавна исках да поговоря с вас, отдавна исках да ви дам съвет. Трябва да направите избор, Игор Александрович… Докато още не е късно. Трябва да избирате. Не е късно — поправи се сам той. — Това не е съвсем точно. По-точно е да се каже още не е късно. Но още малко — и действително ще стане късно. Трябва да изберете. В живота винаги се налага да се избира и да се избира рязко: или, или. Който не върви напред, той изостава. Такава е диалектиката. Оставете спорта — и на работа! Готов съм да ви помогна — и ще ви помогна. За аспирантура. За аспирантура. Трудове са нужни, отлични теми — колкото искаш. Разбира се, късничко е, но по-добре късно… След три-четири години ще защитите дисертация, а после… — Широко разтворените ръце на Лев Григориевич означаваха необятните хоризонти, които щяха да се разкрият пред кандидата на техническите науки. — Не бива — убедително завърши Лев Григориевич, — не бива повече да се губи нито минута. И за да ви помогна да направите първата крачка, най-трудната, както вие е известно, аз ви моля да вземете обратно заявлението си; да го вземете сам, като демонстрирате по този начин своята добра воля. Още веднъж ви напомням за времето: колко много сте загубили с вашето увлечение! През онова време, когато вие сте стреляли с лък, хората работеха, учеха, движеха напред науката, издигаха се нагоре, растяха. Вие, разбира се, помните Заремба? Тези дни защити доктората си. А сега помислете малко, преди да ми отговорите.
И той изтри с голяма хубава кърпа потта от лицето си.
И така Съчов трябваше да отговори. Да отговори не как да е, а силно. Но се чувствуваше някак вяло. „А Льова не е лош, не е“ — профуча в главата му. Разговорът го обърка. Ако Лев Григориевич беше говорил с него иначе, Съчов сигурно би намерил сили да се разсърди и да отговори рязко и твърдо. Но сега…