Той притвори очи и се втурна в зеления гъсталак; правият английски лък висеше на рамото му, като едва-едва му пречеше на бързия ход. Намираше се недалеч от Нотингам, а шериф на ония места беше някой си Заремба, който в трети курс седя цяла година с него на една маса. И на Съчов му се струваше, че и сега вижда това лице с измъчената усмивка на вечен отличник.
— Скучен човек е този Заремба — каза изведнъж Съчов, връщайки се в нормалния свят. Това, разбира се, не беше отговорът, та Съчов не си представяше още какво ще каже в следващата минута на Лев Григориевич. Но за начало и този отговор ставаше. И затова повтори: — Скучен и глупак.
И замълча. Своеобразното дружелюбие, което несъмнено се съдържаше в думите на Лев Григориевич, го накара да загуби равновесие. Сега не изпитваше никакво раздразнение срещу него. Изглежда, Съединените щати нямаше да видят великия стрелец на лък — горките Съединени щати, горката Пенсилвания, горкият Съчов… Вместо от напълно оправдано раздразнение, което би било понятно и естествено при това положение, Съчов бе обладан от елегична печал. Трябваше да отговори на Лев Григориевич, но сега отговорът трябваше да излиза извън рамките на частното, дори ако това частно бяха Съединените щати.
И после чу звучащи в себе си гласове. Във външния свят естествено те не се чуваха, но вътре в него звучаха съвсем ясно и гръмко, като се оспорваха един друг и се опитваха да се заглушат един друг.
Първият глас беше гръмък и тръбен, той звучеше героично, зовеше към активни действия, напред, на борба, и този глас така или иначе го водеше към пътя, към който с направляваща дружеска ръка го подтикваше и Лев Григориевич. И, което беше малко странно, този глас звучеше като хекзаметър:
С други думи, този глас казваше — напред към висините, като се въоръжиш със здрав разум и търпение и бъдеш готов за различни жизнени бури и несгоди.
А другият глас? Той припяваше нещо лекомислено и слабо убедително: „Птицелов, птицелов съм аз, всякога весел и здрав“. Този глас не предвещаваше никакви катаклизми, не подготвяше към никакви възможни сътресения; той славеше радостта от живота, слънцето и въздуха; беше подобен на мехурчета шампанско, надигащи се към повърхността, за да се спукат там и изчезнат, без да оставят следа. Отначало този глас звучеше слабо, едва можеше да се различи, но колкото повече, връщайки се от последната си разходка, Съчов се приближаваше към мястото, където в очакване на отговор седеше Лев Григориевич, този глас започваше да се чува по-ясно и почти надвиши онзи, тръбящия, а след това го заглуши окончателно. И тогава Съчов разбра, че е готов да отговори.
— Преди всичко — каза той, гледайки Лев Григориевич в изрядния червено-сив възел на вратовръзката, — преди всичко аз, Лев Григориевич, искам да ви попитам нещо. Каквото и да чуете сега от мен, не се обиждайте. Възможно е да не съумея с желаната точност да изразя онова, което искам. Но ще се опитам да го направя. Ще се опитам да ви отговоря и ще направя това, както мога. А вие се постарайте да ме разберете. И не се обиждайте. Дори ако ви се стори, че съществува повод за обида. Ще започна с това, че ще ви поставя три въпроса. И по това, как ще се отнесете към тях, ще знам за какво да говоря по-нататък.
Първият въпрос — мислите ли вие, Лев Григориевич, че гений и злодейство са две несъвместими неща?
Вторият въпрос — как се отнасяте вие към Хекуба?
И третият въпрос — какво според вас би станало със света, ако Одисей не беше взел участие в Троянската война?
В самото начало на тази реч лицето на Лев Григориевич беше доброжелателно-вежливо. Към края обаче то придоби затворено-отчужден израз. В продължение на минута или две той гледа мълком Съчов. След това лицево му се изкриви и той каза разочарован:
— Ах, оставете…
И гнусливата усмивка, едва размърдала пълните му устни, показа на Съчов колко болезнено уязвява човека грубата проява на неблагодарно шутовство. Защото само като шутовство можеше да се преценят тези три въпроса. Но, изглежда, Съчов беше готов и на такава реакция. В същия момент, едва уловил презрителната усмивка, той простря през бюрото дясната си ръка с възпиращ жест.
— Почакайте — каза той със смирен тон, — почакайте. Аз ви помолих да не се поддавате на чувството. Помолих ви да не се обиждате. Вие, Лев Григориевич, естествено сте разбрали, че нашият разговор отдавна вече излезе извън официалните рамки и се превърна в нещо друго. Това не е вече дори и разговор, а нещо като наше, съвместно с вас есе. Това са общи наши разсъждения върху темата живот. В края на краищата аз не определях формата на отговора, а само зададох три въпроса. Ако не искате нищо да добавите, можете да считате, че сте ми отговорили — все едно.