И така, както може да се заключи от вашето „ах, оставете“, вие сметнахте всички зададени от мен въпроси, ако не просто за глупави, то във всеки случай за несериозни и неуместни. При това ходът на вашите разсъждения, както аз го разбирам, е приблизително такъв: „Аз можех просто да напиша на тази хартийка, на това заявление «не, не съм съгласен» или нещо от този род, като намеря за своите позиции достатъчно убедителни аргументи. Вместо това викам при себе си човека, подал заявлението. Разговарям с него откровено и приятелски. Посочвам му пътя, по който трябва да се движи, за да не остане нищожество, каквото сега несъмнено представлява, откривам пред него перспективи за бъдещето и давам при това да се разбере, че той може да разчита на моето пълно разбиране и поддръжка, защото само по този път го чака онова, заради което той някога, така както и аз, бе постъпил в института, след това учи в него и ето вече почти десет години работи, без да постигне, както виждаме, съвсем нищо. И ето, вместо да ми отговори сериозно, като откликне на тази искрена грижа, на това доброжелателно внимание, той задава съвсем безсмислени въпроси, целта на които несъмнено е една — да превърне този разговор в шутовство…“ Приблизително така си помислихте вие, Лев Григориевич, подхвърляйки вместо отговор своето „ах, оставете“. Но всичко това не е така, съвсем не е така, повярвайте ми. Въпросите, които ви зададох, не са случайни. И не само на вас ги задавам аз. Задавам ги на всички и най-често на себе си. Самият живот ги задава на всички ни. Друга е работата — кой може да изслуша тези въпроси и да ги обърне към себе си. Защото тези въпроси при цялата им външна несъобразност са обикновени и на тях както на трите кита се крепи вътрешният свят на всеки човек, независимо от това, знае ли той сам това или не знае.
Първият въпрос — за гения и злодейството — е въпрос за отношението към самия себе си и своята душа; вторият — за отношението към другите; а третият — за отношението към историята, към онези сили, които са участвували в изграждането на миналото, а какво е миналото, ако не източник, начало на нашето настояще и бъдеще. Ето всичко, което ви попитах и което исках да чуя от вас — вашето отношение към света. Те, тези въпроси, са взаимосвързани: от това, как се отнасяте към себе си, зависи вашето отношение към другите. От отношението към себе си и другите — следва това, как се отнасяте към своето минало, настояще и бъдеще. А всичко това, взето заедно — говори какъв човек сте вие, защото, както сам знаете, тази взаимовръзка е определящата в нашия живот. Никога не може да се каже коя наша стъпка ще доведе до най-необратимите, а може би и фатални последствия — а нали такава стъпка може да бъде приятелски съвет. Но какво да се прави, Лев Григориевич, ако, задавайки въпросите — на себе си или на другите, ние не чуваме отговор. Остава едно, да отгатнем отговора. Да го отгатнем, като се опираме на някои тайни знаци, неразбираеми на пръв поглед; да дешифрираме намеците, казани иносказателно. Тази иносказателност аз разбирам така: към себе си вие се отнасяте добре. Да, вие се отнасяте добре към себе си, а своя път вие смятате не само за правилен, но и единствено възможен за човек с диплома на инженер: работа, аспирантура, дисертация, а после — необгледни простори. Ето вашето жизнено кредо: у вас всичко е правилно, всичко е хубаво, постъпвайте като мен, вървете по моя път и при вас ще стане както при мен — всичко правилно, всичко хубаво. Струва ми се, че ви разбрах добре. Сега ще се опитам да дешифрирам вашия отговор на втория ми въпрос — за отношението към Хекуба. И на него ми отговорихте. Отговорихте ми, без да знаете — тогава, когато произнесохте унищожаващо съболезнователното „Нищо“… След това вие казахте: „на вашите тридесет и няколко години“. А малко по-късно споменахте за Заремба: „Помислете си само — прозвуча във вашия глас, — помислете си само, той е вече доктор на науките“…
— Чуйте — каза тук Лев Григориевич. Лицето му беше такова, сякаш внезапно го бяха заболели зъбите. — Чуйте…
— Не, не — каза Съчов. — Не, Лев Григориевич. Та позволете ми да се изкажа. Така че, що се отнася до Заремба, радвам се за него. Ние двамата се радваме за него. Чест и хвала на него. Макар че — вие спомняте ли си? — той винаги изглеждаше така, сякаш току-що са го измъкнали от водата след неуспешен опит да се удави. Но вашият пиетет пред постиженията на Заремба, струва ми се, не е случаен. Аз го разбирам. Той означава, че вие имате някакъв критерий, по който се определя вашето отношение към другите, които условно нарекохме Хекуба. И то, това отношение, зависи, мисля аз, от едно. От това, какво е успял човек да постигне по пътя, който вие сте избрали като скала за сравнение. И стойността на човека по тази скала се определя от вас много просто — по степента на неговото изкачване или, казано с други думи, положението на човека по някоя стълба: колкото по-горе стои човек, толкова по-достоен е за подражание. Ах, колко хубаво е това гледище! Колко е удобно! Освен това то е примамливо: колкото по-горе, толкова по-добре. Оттук и просто постиганото жизнено кредо — напред и нагоре! И няма съмнение, че като възприемеш такова гледище — възможно, трябва да призная, възможно и напълно разбираемо — става много по-просто да се живее, а заедно с това и по-приятно, защото, преди да изразим нашето отношение към някого — е, макар и към Хекуба, е достатъчно да се осведомим: а каква степен заема тя? И ако успехът й не е голям, ние сме прави да възкликнем почти като онзи Шекспиров герой: „Та за какво ни е на нас тая Хекуба…?“