Приближаваме към края, Лев Григориевич, приближаваме към края. Защото и на третия въпрос вие всъщност отговорихте. Нали не подписахте моето заявление. Това беше и вашият отговор. Но погледнете колко много последици има вмешателството в събитията. Помислете: нали ако Одисей по някакви причини не бе взел участие в Троянската война, Троя нямаше да бъде завзета. Нямаше да се наложи на Еней да скита и не би бил основан Рим. И вече съвсем трудно е да се предположи какво би било и какво не би било по-нататък. Така че прави ли сме ние да застанем на пътя на онова, което трябва да стане? Имаме ли право да говорим и действуваме така, сякаш отнапред ни са известни намеренията и крайните цели на съдбата? Вие бихте могли да възразите на това, че свободата на избора принадлежи на самите нас — тогава, когато, макар с една или друга своя стъпка ние предопределяме по-нататъшния си път. Но ако е допусната грешка? Ако посоката е избрана неправилно и вместо да вървиш напред, ти безкрай се въртиш и въртиш на едно място — тогава какво? Към какво, ако не към отчаяние води подобно въртене? И нима от гледището на самата държава — с това аз вече се спускам от висотата на общите разсъждения към нашия въпрос — не е много по-изгодно в крайна сметка всеки да се занимава с това, което му е присърце? Нима не мечтае всеки човек за такава работа, където не би броил колко часа остават до обедната почивка или до края на работното време? Човек трябва мъжествено да гледа истината в очите — в това вие сте напълно прав. „Нищо“ — това е страшна дума. Тогава позволете на човек да стане такъв, какъвто желае.
Ето какво каза в своя дълъг — немислимо дълъг според нашето мнение — монолог Съчов и ето какво се наложи да изслуша съвсем стоически главният специалист по транспорта в институт „Гипроград“ Лев Григориевич. И той го изслуша в пълно мълчание. Дори и след като Съчов завърши, неговото мълчание продължи. И макар че страдалческото изражение към края вече изчезна от закръгленото му лице, погледът му продължаваше да изразява някаква смесица от учудване и отрицаваща разсеяност.
— Казахте много интересни неща — изрече накрая Лев Григориевич, когато изглеждаше, че мълчанието няма да се прекрати никога, — твърде много интересни: и за Хекуба, и за Одисей. — Тук Лев Григориевич предъвка с устни нещо неприятно. — Забавно беше всичко, за което говорихте, да… И аз приготвих вече цяла реч, знаете, дори оправдателна реч. Някак неудобно ми стана, наистина много гладко излезе всичко — пак за Хекуба и за Троянската война… и ето че аз исках вече да почна тази оправдателна реч, когато ми дойде наум и аз на свой ред да ви задам един въпрос. Ето какъв е този въпрос. Да допуснем, че вие вървите по мост. И виждате, че някакъв човек се готви да скочи във водата. Може да скочи и нищо да не му стане. А може и да умре. Може би той има някакви причини, за да постъпи така, вероятно дори има. Какво да се направи? Да, това е моят въпрос: как ще постъпите в този случай — ще го оставите ли да скочи или ще се постараете да го задържите?
Сега дойде ред на Съчов да прехапе устни.
— Не — каза той, — знаете…
— Не, отговорете — настоя Лев Григориевич. — Ще задържите ли човека или не?