— Да, Шурик, сякаш наистина не е лошо.
— Не е лошо ли? — каза Шарафутдин. — Не, това е направо хубаво, нали?
Те се засмяха и тогава Съчов дойде окончателно на себе си.
Забележителното беше това, че той не се разтрепери, не се разкисна, забележителното беше, че улучи и двата пъти десетка. Злите мехурчета в гърдите му изчезваха, нямаше злост, а увереност и топлота. „Всичко е хубаво — казваше си той, — всичко е хубаво“.
Искаше му се да каже това и на Шарафутдин, но онзи беше изчезнал, отминал, избягал и на Съчов не му оставаше нищо друго, освен да извади от колчана бележник и молив и с твърд отвесен почерк да напише:
Първа серия: 1 + 10+10 = 21.
Да, ето така започна. Отначало нравиш това, което трябва да направиш, после излизаш, след това се връщаш и вършиш тази работа отново. И още веднъж. И още… отиваш и се връщаш, но нима това е за пръв път? Нима цял живот не правим все това? Между слънцето и зелената морава, под синьото небе, святкайки, се носят стрелите, ти отиваш и се връщаш и отново отиваш, и слънцето те осветява, а може би след минута ще ливне дъжд — нима в това е смисълът? Ти си част от големия свят, ти вършиш своята работа. Земята се върти — някъде е ден, другаде — нощ. В земята лежи зърно, някъде е студ, другаде — зной, лее се стомана, копаят се въглища, добива се нефт, мъдрец седи, превит над лист хартия. Спи жена, върнала се от нощна смяна. Някъде се ражда дете — какво ли е то — бъдещ Сократ или нов Гагарин? Или може би от него ще излезе последен мерзавец? Летят стрели, животът върви по своя път, животът е вечен, но неизменно в него остава само едно — неговата изменчивост.
А ти стоиш на линията, ти си буква „А“ или буква „Б“.
Ти отиваш към щита по зеленото поле, по пъргавата трева, над тебе вятърът развява знамена, простират се надалеч транспаранти: „Привет на участниците в международната среща“, ти отиваш към щита, за да измъкнеш стрелата си.
А после отиваш отново, за да започнеш след няколко минути всичко отначало.
И мислиш за света — толкова е голям той, мислиш за потока, в който не може да се влезе повторно, и за това, че ти сам си капка в безкрайния океан. Би могло да се предположи, че капката не е интересна за никого, че може да се пренебрегне, а после ти си спомняш, че без капка няма ручей, без ручей — няма река и няма океан, и започваш да мислиш за света, в който живееш сега. И за онзи, в който си живял съвсем доскоро.
И ето че неочаквано за себе си Съчов си спомни за него, спомни си и забрави, и отново си спомни и забрави, и пак си спомни и започна да мисли за него и вече не забравяше онзи свят, който беше напуснал преди три дни. Светът тогава беше друг, той, Съчов, тогава беше друг и друга беше водата в потока.
2
Потокът е съществувал винаги, винаги е съществувал и светът, слънцето над главата, вятърът и звездите, и пътеката край ручея; юнак язди по пътека в тъмната гора, из равното поле, зелената трева и синьото небе с лък на гърба, с копие в ръка, юнакът язди по белия свят и стига до разклона, вижда, че пътят се разделя, тръгнеш ли надясно, коня ще загубиш, конят се дърпа, колебае се в ръката копието, мрачно е в сърцето му, тръгнеш ли наляво — у дома няма да се върнеш, белеят оглозгани от вятъра кости и врана мерзко се кикоти във висините. Минават минути и часове, трябва или да се връща, или да решава, проблемът за избора възниква рано или късно пред всекиго и всеки рано или късно прави своя избор.
Съществуваха няколко пътя и изборът на всеки от тях беше еднакво случаен и закономерен. Ако трябваше да им се дава име, единият от тях можеше да се нарече „път на необходимостта“ и като ругаеше, Съчов го наричаше така, макар че всеки термин бе неизразителен и безжизнен в сравнение с наситената, пулсираща действителност, която в този момент се разкриваше пред очите на нашия герой.
Работата е там, че този път се състоеше главно от аритмични скокове през препълнени с човешки тела пространства. Смяната на превозно средство прилича на щурмуване, кратките като удар на острие реплики се отблъсват от мълниеносни погледи. Тежко дишане, бавно разтварящи се врати на вагона, водовъртеж от насрещни противодействуващи си течения. Изкуствен въздух на подземно помещение и бърз — прекалено бърз бяг на часовниковите стрелки; времето лети, наближават девет, стрелките не чакат, вълнението увисва във въздуха като невидим, но действителен облак, от облака се явява червена шапчица, червената шапчица е поставена кокетно върху изрусени къдрици, висок от напрежението глас убеждава: „Граждани, не се тълпете, заставайте по двама по стъпалата на ескалатора…“