— Да — каза Съчов, — но какво от това.
— С това се занимавам и аз — каза Лев Григориевич и в гласа му звучеше пълно удовлетворение. — Това, което искате да направите, според мен е толкова вредно, колкото и скок от моста в реката. Аз ви задържам — и това е всичко.
Съчов само махна с ръка.
А Лев Григориевич завърши:
— Аз се занимавам с решаването на транспортни проблеми, само с това. При това аз ви изказах моето лично становище. Мога да добавя, че времето на универсалните специалисти мина. Сега вече чисто физически е невъзможно един човек да преуспее в разни, отдалечени една от друга области; в една би успял. Ето защо рано или късно човек трябва да направи окончателен избор. Той трябва да избере занятие, професия за цял живот — и това е неговата цел.
— О, не — каза Съчов и поклати глава. — Не. Не сте прав. Професията не е цел. Човек преди всичко трябва да бъде не певец, не инженер, не учен, а човек. Професията не е цел, а средство. Щастието — това е целта. За да бъдем щастливи, ние трябва да бъдем уверени, че сме намерили своето място. А там от само себе си ще се получи, че на това място ние ще принасяме на хората най-голямата полза, на която сме способни — защото това ще бъде нашето място. Да намерим това място, не е ли най-важната задача, пряк дълг пред себе си и пред другите. Не зная какво ми предстои, не зная, зная обаче едно: колкото и аспирантури да завърша, ще си остана това, което съм — среден инженер. Не се оплаквам от съдбата си. Но аз искам да се опитам да се измъкна от кръга на ограничените възможности. Кой знае, може би именно сега мога да стана световен шампион. Може би това е въобще първият и последният шанс в живота ми да проверя дали съм способен да достигна някаква височина. А сега не без ваша помощ ще изпусна този свой единствен шанс, като не го използвам. Може би именно след него ще ми се възвърне интересът — до голяма степен вече загубен, казано по съвест — интересът към моята инженерска дейност и тогава аз ще стана и кандидат, и какъвто искате. А може би ще разбера окончателно, че заемам не по право мястото на инженер, и тогава ще намеря в себе си сили да започна отначало и ще стана учител по история. А може би този неизползуван единствен в живота ми шанс въобще ще ме изтика от живота и аз ще завърша пътя си като неудачник, а може да стана и ваксаджия. Кой знае? Вие знаете ли? Ето на какъв кръстопът стоите вие, Лев Григориевич, със своя червен молив. За да се говори с увереност: „Трябва да се прави това, а не това“, трябва да се знаят намеренията на съдбата.
Аз не ги зная. Но и вие, Лев Григориевич, също не можете да ги знаете; аз не мисля, че бъдещето е разкрило пред вас своите намерения по отношение на мен. Ето защо съм аз принуден да разглеждам и преценявам отказа ви да подпишете заявлението ми като некоректност не по отношение на инженер Съчов, не, а по отношение на намеренията на съдбата спрямо инженер Съчов. И така още веднъж, но за последен път, се обръщам към вас и ви питам с обикновено любопитство: ще подпишете ли вие, Лев Григориевич, тази хартийка, като предоставите всичко останало на времето, или не?
— Не — като се усмихна болезнено, каза Лев Григориевич и попипа своето саламче под брадичката. — Няма да подпиша вашето заявление. И нека времето реши, както казахте вие, какво ще излезе от това.
— Така — замислено рече Съчов. — Значи все пак не.
— Не — потвърди Лев Григориевич и погледна Съчов с интерес.
— Позволете ми тогава да ви задам още един, последен въпрос — каза Съчов, гледайки някъде нагоре и встрани. — Какво според вас ще направя аз, след като вие, присвоили си прерогативите на съдбата, ми поставяте такова огромно препятствие?
— Вие — с великодушието на победител отговори Лев Григориевич, като се хвана на играта, — след поставеното от мен препятствие вие сигурно ще идете при директора. И ще идете, според мен — добави той скромно — съвсем напразно. Ще идете при директора и ще настоявате на своето. Познах ли?
— Ето, виждате ли какво значи да поемеш върху себе си задълженията на съдбата — като поклати тъжно глава, рече Съчов. — Виждате ли колко е трудно да се отгатне дори най-близкото действие на нашите постъпки и решения и колко лесно може да се направи грешка. Не, драги мой колега Льова, не, уважаеми главен специалист Лев Григориевич, не. Вие не познахте. Аз не се противя на съдбата. Подчинявам се на нейните указания. Именно затова няма да отида при директора… — и при тези думи той скъса заявлението си най-напред на четири части, а после на осем, съпровождайки действията си със същото тъжно и сякаш замислено поклащане на главата — Не. Ще направя следното. Сега ще стана. Ще изляза от вратата. Ще направя три крачки надясно. Ще взема шлифера си, ще го метна на раменете си и през пропуска ще изляза оттук… Не зная закъде — призна откровено той, — още не зная. Може би ще тръгна наляво. А може би — надясно. Ще реша там, веднага. Но където и да отида, драги ми колега и доброжелател Льова — накрая мога да те нарека просто Льова, както някога, — Льова, а не някакъв Лев Григориевич, където и да отида, тук, при теб, повече няма да се върна. Никога. Моля те този, днешният ден да се смята като компенсация — имам такива изработени пет или шест дни, ето вземам единия. Вземам го и отивам да се разхождам — после ще реша наляво или надясно. И така ние с тебе ще се простим, надявам се, завинаги. Не зная какъв обрат би взела съдбата и животът ми, ако ти, Льова, приятелю мой, би подписал тази хартийка, ако би я подписал със своя дебел глупав молив; ако просто беше написал: „Не възразявам“. Но не написа това и сега моят живот ще протече другояче. Виждаш какъв е резултатът от твоето решение. Можеш ли да кажеш, че си искал да постигнеш именно това? Ще ти послужи ли, Льова, този случай за урок? Не зная, не зная. Склонен съм да се съмнявам. Прекалено доволен си от себе си; прекалено малко те вълнуват въпросите за съвместимостта между гения и злодейството; за Хекуба пет пари не даваш, а пък Одисей направо си забравил. Но ето какво още си забравил: пред райските врати (а може би това е просто нашата съвест?) рано или късно ще се наложи всеки от нас да представи доказателства за това, че ненапразно сме живели на земята. И аз съвсем не съм уверен, че най-убедителни ще бъдат нашите, твоята и моята, дисертации.