Ескалация на нетърпението. Стрелките бягат.
Ескалаторът не бърза, движението му е определено предварително, чуждо е за ескалатора нетърпението, лениво се движат нагоре рифелните стъпала, хората са чули гласа и стоят на стъпалата по двама, а някъде по трима, но червената шапчица вече я няма да ги види. Нагоре, нагоре, бавно нагоре, господи, колко бавно нагоре; всеки стои на стъпалата, с радост би помогнал на бавните небързащи стъпала, всеки се стреми нагоре към изхода, добре би било да има крила, добре е онзи, който има крила, добре е да не зависиш от техниката, да разпериш крила и да полетиш, но на човека не е дадено да лети. Ескалаторът пълзи. Бавно, отмерено изкачване, полупразни черни стъпала, пълзящи отсреща, слизащи надолу, към душната дълбина на тунела. Без да бързат, бронзовите масивни светилници се спускат надолу.
Но ето че вече просветва, виолетовата светлина на луминесцентните лампи се сблъсква с ярката естествена светлина, изкуствената светлина, която там, долу, изглежда толкова ярка, светлее, бледнее и изчезва съвсем. Последните стъпала се слягат, рифелният поток изчезва в дълбочината на машината. Неловка, спъната крачка — и ти си най-после горе, на твърда и равна земя, можеш да продължиш своя път.
Напред.
И ти се устремяваш напред — колко жалко, че все пак нямаш крила — бързо, по-бързо, още по-бързо, секундната стрелка се носи в галоп, ти не трябва да изоставаш, ти не можеш да летиш, пред тебе има парк, пътеките се преплитат, росата по тревата още не е изсъхнала, но ти тичаш, принуден си да тичаш след стрелката в надпревара с безжалостния механизъм и не виждаш, не забелязваш нищо: цветята са се прострели в чашите от сив гранит, изумрудената зеленина е пронизана от утринното слънце, златистите пътечки са посипани с нов скърцащ пясък, но ти не виждаш това, ти тичаш, дробовете ти жадно вдишват хладния въздух: вдишване, издишване, отново вдишване, ризата на гърба ти е вече мокра от пот.
А ето вече свършва жълтата поскърцваща пътечка. След нея е крайбрежната улица, кованата решетка, двуглавите орли, навели дълги печални шии. Но ти не забелязваш нищо, незабелязан остава и просторът на тъмносинята вода, която се открива внезапно и остро там, вляво, и червенокаменното туловище на Артилерийския музей, и излизащият вдясно тесен и криволичещ канал. Ти не виждаш нищо, няма дори небе над главата ти, нито земя под краката ти.
Бегом, бегом, бегом, по кънтящото мостче, под жълтата арка на вратите — над портала е издълбана дата: 1740 година — покрай екскурзианти, бог знае как попаднали тук така невъобразимо рано. Покрай тях, покрай тях, все по края, той не различава лицата им, те са като облак, обща неразгадаема мазка с четката: само златото на тюбетейките, само тъмнината на кожата, познала друго, далечно слънце; покрай, покрай тях. И наистина съвсем случайно при тичането, свръхестествено, с бегъл поглед веднъж той смогна да зърне и запомни тъмнорус кичур късо подстригани коси и стройни крака, високо очертани от тясна черна пола.
И още нещо — но по всяка вероятност то е от областта на догадките, предположенията и сладостната свободна фантазия — негодуващия поглед на зеленикавокафяви очи; дълго още помнеше този поглед зле възпитаният човек, блъснал жената. Той тичаше, бързаше, не успя дори да измърмори някакво извинение или то не беше чуто — този въпрос ще бъде изяснен много по-късно. Засега той успя само да се обърне, без да забавя скоростта и рискувайки да си строши врата, но втори поглед не му беше писано да дочака скоро.
А сега още един скок…
Винаги се налагаше да прави този скок в края на строго очертания си път. Това беше скок през утъпканата, осеяна с редки плешивини зелена площ и той беше съвсем естествен и необходим като точка в края на съчинение, защото и след него ти се оказваш на опашката на огромна тълпа. Ти се вливаш в тълпата като ручей в река, изчезваш, разтваряш се, ставаш подобен, присъединяваш се, сливаш се и изчезваш; „аз“ се заменя с „ние“, прикривайки се зад множественото число като зад щит, чувствувайки се неуязвим, защитен и невидим; „аз“ изчезва, остава само тежко дишащата многоглава хидра с глава и опашка, която бърза, пъхти, крачи с десетки нозе, тича последните метри в надпревара със секундната стрелка: тя вършеше това вчера и по-завчера, ще го прави утре и в другиден, а може би и след месец, след година, след сто години ще продължава тази игра, докато някому не омръзне. Аз тичам, ти тичаш, ние тичаме, вие тичате, те тичат, редуваме се ние и вие, ти и аз, редуват се мъже и жени, младежите се изскубват напред, силните мускули и здравото сърце са приспособени за пристъпа на финиша, входната врата автоматично се хлопва в оня момент, когато секундната стрелка пробягва последния кръг, спринт, още един пристъп, стрелката финишира, финишът е точно в девет при входната врата — този път тя не успя да се тръшне, съперникът е посрамен, увлечената от твоя пример хидра е набрала скорост, тя се тълпи пред вратите, пресича спасителната линия, така финишират колоездачите в групово състезание: местата на всички са различни, а времето е еднакво и само първите трима получават бонификация.