Така завършва този път, прекъсва пътеката на кервана, трасето на маратонското бягане. Никой не вика „победихме“ — никой не пада и не умира, победителят не получава нищо. А утре ще започнем отначало.
Съчов познаваше този път, много, много добре го познаваше, но той не го включваше в списъка на разглежданите варианти. Той вършеше това умишлено: необходимостта не се поддава на разглеждане. Безсмислено е да се говори за вариант, който не предоставя избор. Вие можете да си купите от нас всякакъв цвят кола, при условие че този цвят бъде черен.
Но понякога, рядко, имаше и други пътища. И те принадлежаха към онази страна от живота на Съчов, в която понятието необходимост, ако и да не отсъстваше съвсем, се разширяваше до онези мислими граници и предели, където то свършваше и сякаш се сливаше с понятието свобода.
Всеки неработен ден тези пътища започваха пред вратата на неговия вход. С небързащи крачки той излизаше на двора, четириъгълният кладенец протягаше нагоре своите пететажни стени, които бяха безжизнени и сиви. Отгоре като син емайлиран покрив лежеше небето. Посред двора се издигаше купчина сандъци. Те приличаха на отломъци от рухнала кула, а пъстрата тълпа, блъскаща се в сивата стена, напомняше вавилонско стълпотворение, но нямаше смесване на езиците. Общ език беше мълчанието. Опашката не обичаше безсъдържателните разговори, опашката предаваше празни бутилки. Блестяха етикети, виеха се надписи, потреперваха в ръце мрежи и куфарчета, раници и кошници. Дворът, началото на пътя, началото на всички пътища, имаше доста мръсен вид, преобладаваше сивият цвят, мелодично потракваше стъклото, котките тичаха по своите работи, гърчеше се в огъня изхвърлен стар диван, черният дим се вливаше красиво в небесната синева. Пътят извеждаше от двора, оказваше се, че сивият доминиращ цвят е временно явление. Той преобладаваше само временно, иначе не би могло и да бъде — сивото е цвят на тлеенето и смъртта, цвят на небитието, това става ясно веднага зад ъгъла, където през черните асфалтови цепнатини с неоспоримо тържество се промъкваха зелени струйки трева. После — още един завой и още — като свиеш надясно, можеше да излезеш на улицата, която тук именно, след някакви си десетина метра, се вливаше в огромния булевард, проточил се през целия град от север на юг. Тук именно се появяваха и първите варианти, тук почваше да се раздвоява или разтроява пътят, а краят му се криеше в мрака, в мъглата, в неизвестността. В неизвестността се криеше елемент на риск. Тук, на ъгъла, беше онзи бряг, от който отплуваха корабите, всички пътища бяха открити и достъпни и всички бяха еднакво радостни, еднакво желани.
Тогава всичко се решаваше от мига, от случайността, от импулса. Погледът можеше да попадне на тъмнозелената стена на парка и тогава, отдавайки се на моментния порив, Съчов можеше да върви и да върви, поскърцвайки по неотъпкания чакъл, по неравната пътечка, по сянката, от която слънцето ту тук, ту там изтръгваше назъбени късове. Можеше да тръгне по алея или пътечка, да пресича други алеи и пътечки ту широки, ту тесни. Край бюстове на масивни поставки, край фонтан — огромен венец от бронзови листа, — усещайки по лицето си ситната пудра на разсеяната във въздуха влага, да върви, да върви чак до онова място, където гипсовите лъвове, покрити с петна от избелял бронз, с недоумение и лека обида гледат със слепите си очи застоялата вода на изкуственото езеро. Привлекателен беше този път, но прекалено къс. Спирката на метрото беше край лъвовете, вятърът гонеше мазни хартийки: зиме и лете тук ставаше оживена търговия с пирожки. Пътят завършваше до плетените кошчета, а по-нататък очакваше пътешественика така познатата му от предишните дни подземна проза на метрото.
Нали именно затова той предпочиташе да се поддава на други импулси, тласкащи го по друг път?
Този ден той се спря веднага след ъгъла. Първият поглед го закова на тротоара, първият вдигнат нагоре поглед. Нещо беше пропълзяло по стената. Това бяха студени неонови тръбички. Като се сплитаха и разплитаха, те образуваха безкраен надпис, който се простираше над прашните витрини и изчезваше в далечината: Платове — Трикотаж — Бельо — Чорапи — Галантерия. Неоновите тръбички бяха сиви, мъртви. Мъртви неонови думи, появили се неизвестно по чие желание. И до тях тайнствената дума УРС. Тук се криеше загадка, може би някъде имаше скрита пещера, пълна със съкровища, която чакаше своето „Сезам, отвори се“. Думата УРС беше също покрита с прах. Вероятно това беше прахът на вековете. И той, Съчов, може би единственият човек, обърнал внимание на тази дума, съзнаваше ясно, че само неограничената свобода, с която сега разполагаше, му позволяваше да откъсне поглед от земята и издигайки го към небето, да забележи тази дума. Да види загадката в нея и да й се наслади. Тази дума го върна към детството, към онзи пъстър свят на необикновеното, където сивият цвят на всекидневието още не беше се появил.