Жалко, че не можеше да остане тук завинаги. Асфалтовата река течеше нататък, асфалтовата пътека зовеше напред. (Откровението още не беше дошло, драконът сигурно го чака някъде напред, някъде се крие той, готов за схватка, разпервайки на слънце ципести крила. Юнакът вече не можеше да разполага със себе си, трябваше да продължи пътя.) Но дори и това, което видя при първата си крачка, беше достатъчно, за да разбере слепотата си от предишните припрени дни. Сега той събираше зрънце по зрънце онова, което много години беше разпилявал нашироко, щедро и безразсъдно, без да подозира, че ще дойде време, когато най-чистата поезия щеше да му се открие просто в думата бакалия, а зад думата зеленчуци щеше да прозвучи вълшебна музика.
Продавачът на зеленчуци беше небесен пратеник, най-малко външно, зад широките му плещи вероятно се криеха свити крила, виеха се къдрици, гласът му бе подобен на тръбата, зовяща грешниците за страшния съд. „Домати — викаше той, — купувайте, граждани и гражданки!“ Гласът се издигаше разнасяше се по-надалеч и по-надалеч, увличаше и упояваше, звънеше, пълен със заплаха и страст: „Прекрасни, несравними домати, по изключителни, достъпни, намалени цени“ — гласът гърмеше, предвещаваше нещо нечувано, ръцете на архангела прехвърляха тежките щайги. „Само шейсет копейки килограма.“ Архангелът беше горд от себе си и имаше пълно основание да се гордее: вечерта щеше да има среща с девойка с неземна красота, завчера си беше купил мотоциклет „Ява-350“, печелеше над двеста рубли на месец. Доматите го водеха право към щастието. Нито веднъж не съжаляваше, че е направил такъв избор, сферата на обслужването беше неговото небе, пътят към щастието беше постлан с домати и картофи, зеле „колраби“ и патладжани. Забележителни, несравними, ненадминати домати!
Гласът на архангела вече огласяше земята и небето, страстта му покоряваше минувачите, като разкриваше пред погледа им онова, което се криеше в земните недра — беше утро, може би това беше един от първите дни на сътворението на света, може би земята бе още рай, човечеството още съществуваше в невинност, нощта на грехопадението беше още далеч. Доматите наистина изглеждаха отлични; беше трудно да се противопоставиш на вълшебната музика, къдриците се виеха, грешниците, като се посвиваха, си правеха сметката, незрелостта на доматите не можеше да им бъде приписана като недостатък, лесно беше да се намерят извинителни причини. Въобще незрелостта не може да се смята за недостатък, дори често незрелостта е удобна.
Едва сега Съчов забеляза, че като се откъсна от напълно осезаемите субстанции, по странен начин мисълта му се издигна към отвлечените миражи на чистия дух. Това му се случваше понякога, добре че се спираше навреме; кой знае докъде можеше да го отведе увличащият се от абстракции негов ум? Неизвестно къде.
За щастие това не се случи и не се случи поради дълбоко реалистични причини, защото разкрилата се пред него картина в един миг надделя над съмнителните и никому ненужни умувания. Миг — и той се намери далеч зад пределите на недозрелодоматените сфери. Притаил дъх, той стоеше вече пред границите на друг свят, друго слънце го озаряваше.
Пред него имаше хора, божественото дихание съвсем не ги осеняваше със своето крило, но змията-изкусителка се отгатваше, змиевидната форма с примирена покорност привикваше със съдържанието. Трогателни бяха единството и едновременността, която заставяше тези съвсем различни хора в ранния съботен неработен час да напуснат топлите легла. Картината беше трогателна. Тя беше поучителна, без да говорим вече за живописността й: ранното сутрешно слънце просветваше в янтарната течност, пивото в чашите приличаше на разтопено злато, движенията на хората напомняха древния ритуал на поклонението пред огъня. Движенията им бяха внимателни и предпазливи, те говореха за скрита в недрата на душата и ненамираща израз нежност — не е изключено тази нежност да е неосъзната и само случайно се прокрадва навън, разкриваща се пред чуждия поглед на неволен шпионин, непочтената роля, на който в този случай играеше Съчов. Той тръгна бавно по-нататък. Беше смутен. Светът около него го смущаваше с прекомерното, свръхобилно многообразие, той криеше в себе си несметни съкровища, като молеше само за едно — за внимание.