Понякога сънуваше и друг сън: той е в Токио, месец август 1945 година. Войната е към края си, младият Ямамото върви по улиците в центъра, небето е чисто, ясно, с висока купеста облачност. Най-после чисто небе — само някакъв разузнавателен, изглежда, американски самолет е полетял високо в зенита. Младежът би трябвало да е радостен, но мъка сковава движенията му, дави го, задушава го — само преди два дни над Нагасаки бе хвърлена втората атомна бомба. Там се намираха родителите му и срамежливата, изчервяваща се от нищо Хоа, която му бе подарила четирилистната детелина. Никакви вести от тях. И ето сънува как изведнъж се изпарява цялата пот от тялото му, как някаква светлина в центъра на мозъка му блясва и озарява с режеща белота и най-далечните вътрешни извивки на черепа, как страшен нечовешки вик безмълвно угасва в съзнанието му. Смутен, зъзнещ, с влажно от пот чело и някаква необяснима свръхчовешка мъка Ямамото се събужда, пали със залитащи движения лампата и до сутринта гледа неподвижно в черното стъкло на прозореца.
За пръв път му се яви тоя сън още тогава, в тревожните горещи дни на август 1945 година… С годините сънят се повтаряше с незначителни изменения. И винаги тая страшна мъка, каквато биха изпитали умрелите, ако можеха да осъзнаят смъртта си. Изпитвана от хора, разделящи се с живота, без да са се наживели. Предсмъртните мъки на екзекутиран…
Нещо такова: няма ме между живите. Жесток смях ехти и се кикоти там, където обичах да дишам въздуха на изгрева, да участвувам в ароматния цъфтеж на тревите. Дъждът буди със свежа тръпка любимите ми гори. И уж ме няма, а целият съм се превърнал в скръб и обида. Обидата, че са унищожили за мен целия свят. Скръбта, че вече не участвувам, извън играта съм, дори гениално да мога да хвърлям картите и зара.
… Така, с годините, колкото повече старееше, Ямамото сляпо започна да вярва в сънища. По-точно в собствените си съновидения. Напук на научната си съвест (вече бе станал известен учен), напук на историческата наука, въпреки обилната печатна информация за Хирошима и Нагасаки… За Токио никой не споменаваше нито ред.
Постепенно си втълпи идеята за третата атомна бомба над Япония. Внуши си, че някой е коригирал това историческо събитие, както се изрязва възпален апендикс… Много му се искаше да види лицето на хирурга, да го попита защо го е направил. Беше убеден, че колкото и майсторски да е била извършена операцията върху причинно-следствените зависимости, все някъде е останало поне малко белегче…
II.
Ямамото не беше от страхливите. Но въпреки това взе някои дребни предпазни мерки. В гените му бяха закодирани доблестта на самурай и упоритостта на селянин, мрачното коварство на ниндзя и презрението на безразсъден камикадзе.
Като начало поръча да му направят гипсова отливка от бронзовия Буда. Покрита със зеленикаво и кафяво под безира, отливката по външен вид учудващо наподобяваше оригинала.
Оказа се, че се е престарал. Напразно бе дошъл край пагодата още преди обяд, беше се преструвал напрегнато на скучаещ безделник, зает с пиене на консервирана бира и съзерцаване на лотосово белите облачни маси в бездънното небе. Докато уж броеше прозрачните камъчета в течащия под силен наклон планински поток, старателно огледа пътя, околностите, обстановката. Когато се мръкна, извади гипсовото копие, остави го на определеното място и зачака. Беше му тревожно-приятно да усеща неудобството от носенето на бронираната жилетка. Под якето си беше прикрил оръжието, мятащо облак приспивателен газ в лицето на нападателя. Но въпреки всичко не можа да разбере откъде и как пристигна непознатият.
— Малко сте подранили, но така е по-добре! — побърза да излезе от сянката човек с тъмен комбинезон като на шофьор от международните превози. Имаше меки движения, широко лице, сплеснат като на маймуна нос. Народността му не можеше да се определи. Нещо създаваше впечатлението, че е много силен.
— Давате ми моя Буда, вземайте това куфарче с материалите и все едно, че не сме се виждали — като се озърташе, прошепна мъжът.
— Какво има в него? — спря го Ямамото. — Пачка стари вестници или колекция речни камъни?
Мъжът сподави гримасата на досада и щракна ключалката на куфарчето. Наложи се да светне с фенерче — вътре наистина имаше ръкопис, затиснат с парче сгурия и някаква изгоряла кост, а в копринена дрипа бяха завити снимки.
— Експертите знаят как да ги проверят. Автентични са!
— Колкото е автентичен и тоя гипсов Буда, с незасъхнал безир! — ядоса се Ямамото. — Защо ми ги давате?!
— Спокойно, господине. Още като идвах, знаех, че сте подменили статуетката. Умеем да прогнозираме събитията. Зная още, че сте облекли бронирана жилетка, че в ръката си стискате опасно оръжие с приспивателен газ, но няма да го употребите. След пет минути ще си тръгнете с моето куфарче оттук, след като Ви дам един адрес, на който непременно трябва да се обадите: известно Ви е името на професор Йошикава и къде живее, нали?