— Професор Йошикава! И той ли е с вас…
— От него ще чуете останалите подробности. Но все пак като за начало питайте!
— Откъде идвате?
— Да кажем, от Бъдещето — направи неопределен жест здравенякът.
— Третият взрив…
— Да, имало е такъв. Но ние го коригирахме.
— Защо?
— Представете си неприятно сгъстяване на отрицателни събития, при което сборът им надхвърля критичната маса и идва глобална катастрофа. Наложи се да се понамесим, да поизтръгнем някой и друг, ненужен, вреден плевел. Такъв плевел се оказа бомбата над Токио, Вашата, Ямамото! Иначе — гибел за всички, и за тия след вас, в един неочакван момент…
— Дълбоко съм Ви благодарен за… нещата… в куфарчето. Нещо ми шепне, че не са фалшификати. Но откъде ги имате? Нали поправките не оставят следи?
— Нищо не остава тук, в изменения свят. Но в бъдещето, където съм аз, тези любопитни сувенири с нищо не могат да навредят. Знаете ли, съществува цял музей с експонати, събирани усилено преди всяка поправка. Вземете реликвите, погребете ги на родна земя! Те заслужават. А дневника на пилота просто изгорете! Никой няма да Ви се разсърди.
— Вие ли ми пращахте писмата?
— Не, но знаех за тях.
— Каква беше целта им?
— Да се откажете. Да забравите. Да си внушите, че нищо не е имало, и да заживеете като всички други. Знаете ли, Вие сте нещо като брак в нашата работа. Всички други възприеха новата реалност, само във Вас остана някакво… съмнение, мъгляво фантазиране, сляпо прозрение. Сякаш вътре в съзнанието Ви е онова белегче, което никой друг не може да види и заподозре. Вашият случай още се изучава, обект е на особено внимание. Значи все някъде остават следи от корекциите, колкото и изкусно да сме оперирали…
— Но все пак защо ми разкривате всичко това? — не изтърпя Ямамото.
— Не се вълнувайте. Вие сте единственият човек, който се е досетил. И затова заслужавате малка награда. От Вас зависи дали да я приемете.
— Каква е наградата? — промърдаха засъхналите му устни.
— Доказателствата. Тези, които търсихте цял живот и винаги напразно, вече може да ги получите. Необходимата давност е изтекла.
— Каква е Вашата давност?
— Не моята, господин Ямамото, а историческата… Това е достатъчната отдалеченост от някое събитие, така че и да се разкрие истината за миналото, вече е почти без значение. Това е давност. Никой не се интересува от ланския сняг, а какво остава за случки отпреди повече от четиредесет-петдесет години! Давност е нещо като праха в пирамидите. Нещо като хлътналите забравени гробове.
— Ами Буда — гипсов или бронзов, за какво ви беше?!
— Задръжте си го. Трябваше ни само като обща допирна точка, колкото да започнем разговора.
III.
Гумите свиреха на острите завои, от височината въздухът замириса хладно на стопен сняг и озон, Ямамото имаше острото усещане, че още нещо безвъзвратно се е променило. Разсеяно съзря как в този късен следобед реактивен самолет чертаеше с газовете на двигателите си върху многострадалното японско небе непознати йероглифи, сякаш равни на библейските знаци „Мене“, „Текел“, „Факел“. Имаше ли кой да ги разчете? И какво говореха реактивните следи? За себе си Ямамото беше убеден, че казваха: „Сега е мир. Везните за миг са изравнили доброто и злините. Но утре дъжд от бомби и жар ще завали над жадната земя! Утре, нощес, сега…“ Не беше нужно да си мъдрец, за да разчетеш заплашителния полет на реактивната птица.
„Значи и Йошикава е с тях! Или един от тях?“ — възбудено се питаше той, докато чакаше да се отвори безшумно портата на малкия спретнат двор с висок каменен зид. Тук, високо в планината, в напреднала възраст, вкусил до горчиво от радостите на живота, се беше окопал като къртица Йошикава. Известен в миналото с изследванията си върху първите ядрени взривове на земята, сега, в последните години от живота му, някои го обвиняваха в мистични увлечения, в несъстоятелни опити за предсказване на бъдещето и дори в стремеж да се преобразува причинно-следствената хронологична връзка. Скромният му наглед дом бе натъпкан с всякаква електроника, домашният компютър пресяваше и сортираше информация от целия свят, за да бъде на разположение на стареца само при едно натискане с пръст.
— Това ли е всичко? — Йошикава присви очички, скрити в бръчките на мумифицираното му лице, след като неодобрително изгледа извадените от куфарчето и внимателно наредени на бюрото му предмети. Почука с нокът овъглената кост — печална човешка останка. С невиждащ поглед попрелисти ръкописа на американския пилот, плахо докосна грапавия стъклен ръб на сгурията.