Гостът наблюдаваше стареца с почтително любопитство.
— Черно-белите снимки са направени от любител, намирал се на километри от епицентъра на взрива. Починал също от лъчева болест като останалите…
— Ще позволите ли? — взе снимките Йошикава. За малко напрегнато се взря в огромната атомна гъба, израсла върху наторена с човешко присъствие площ, виждаха се неясните очертания на град: тъмни зрънца, светли ръбове, петна. Пусна снимките в процепа, набра необходимата комбинация. Компютърът не забави много отговора си: „Токио. 1945 година. Заснет от югозапад. Не е фотомонтаж. Автентична.“
— Сега вече знам цялата истина. И съм спокоен. Някой в бъдещето бди над нас и ни предпазва от всякакви грешки. — На Ямамото му олекна и го изрази с церемониален поклон.
— Срамувам се заради Вас! — не закъсня възмущението на Йошикава. — Ще Ви кажа защо корекцията на третия взрив е пазена в тайна! За да не разчитат народите, а да запретнат ръкави и сами да се оправят, както могат. Иначе в блатото на грешките непоправимо би се удавило човешкото бъдеще…
— Бъдеще! Вятър… Цунами… — изруга Ямамото. — Мен третият взрив не ме засяга пряко! Задоволих научния си интерес.
И почувствувал, че е отишъл далеч в равнодушието си, опита се да посмекчи:
— Жалко за хилядите загинали, но какво пък, други ще се родят…
— Вън! — Йошикава усети бодежи в сърцето си. — Неблагодарно псе! Егоист…
С вкопчени длани притисна гърдите си вляво и се изпъна назад с мъченическа гримаса.
— Да, да, разбира се… — безсмислено се съгласяваше Ямамото, колкото да успокои стареца. — Основен ремонт на вероятностите — и третият взрив става небитие… Толкова е просто! Затова никой сега не твърди, че бомбите са били три. Взривените атомни бомби над нашата страна са били само две…
Усещаше, че Йошикава мърда побелели устни в усилието си да прошепне нещо. Когато приближи ухо, чу само:
— Не сте осведомен добре, господин Ямамото! Взривът е бил един-единствен — само над Хирошима. Втори не е имало…
— Но как! Ами втората бомба над Нагасаки?… От нея загинаха всички — братовчедите, майка ми, баща ми и… Хоа!
Пристъпът мина и Йошикава се посъвзе:
— Като се върнете долу, направете справка в първата срещната библиотека, в първия попаднал Ви учебник по история и ще се уверите, че Нагасаки процъфтява и никога не е бил обект на атомно нападение.
С чувството, че полудява, Ямамото бързо се спускаше по планинските завои. Въздухът се беше променил и не само той, нещо необяснимо ставаше наоколо. Пусна радиоприемника. Вместо за война в Афганистан, Синайския полуостров, Никарагуа, Ангола и къде ли не още говорителят съобщи за мирен търговски и културен обмен, сътрудничество. „Или аз съм се побъркал, или тия“ — ядно изключи радиото с остатъците от хладнокръвието си. В тоя момент радиотелефонът светна и мелодично замърка сигналът за повикване.
— Братовчед, как си? От миналата събота не сме се виждали… Как е със здравето Хоа, елате ми на гости, на всяка цена!
— Къде? — не можеше да се опомни Ямамото.
— При нас, в Нагасаки, в стария дом, имаме семеен празник.
— Ще дойда! — изключи Ямамото и тръпки полазиха по гърба му. Имаше чувството, че разговаря с призрак. После постепенно започна да се опомня. Ами да, над Нагасаки никога не е имало хищна, алчна, отровна атомна гъба! И всичките му роднини там са живи и здрави, веселяци някакви. Никой от тях не е починал от жестока насилствена смърт, а в края на честно преброените му от съдбата дни.
По-бързо, по-бързо, трябваше да сподели с Йошикава радостта си, да благодари някому, старецът се оказа прав. Обърна на някакъв завой, забравил всякаква предпазливост, и натисна педала на газта.
— Очаквах да се върнете… — прие го старият жив мъдрец, — тук има нещо Ваше: една лична карта и някаква детелинка… Вземете!
В паметта на Ямамото блесна светкавица и освети мрачината на отдавна забравения спомен: там, в Токио, в блъскащата се тълпа, тогава изчезна детелинката заедно с книжката. Беше усетил, че ловка, чужда ръка бръкна в джоба му, но не обърна внимание, едва сега разбра… какво.
— Господине, да Ви се е присънвал някога странен, чудноват сън — небето над Токио, краят на войната и изведнъж — огнен похлупак над главите?! После — пробуждане в студена пот!
— Откъде знаете? — премигна уплашено зад очилата си Ямамото. В съзнанието му отчаяно заплува нагоре, към въздуха и светлината, една отдавна давеща се и потъваща в дълбокото истина. Беше само на половин крачка от проблясъка.