Светослав Славчев
Доказателството
В тези часове кеят беше пуст. Очаквах човешка глъч, скриптене на кранове и вой на параходни сирени, а насреща си имах един нажежен до бяло крайбрежен булевард, по който никой не дръзваше да се покаже. Марсилското пристанище спеше в тежка следобедна дрямка. Всички спяха. Даже келнерът в миниатюрната сладкарничка с две маси на тротоара и два пъстри чадъра — келнерът, който ми донесе чашката силен чай — и той спеше, като ходеше.
По едно време на кея се появиха група английски туристи, сякаш извадени от традиционен пътепис — мъжете с карирани сака, лули и кинокамери, а жените — високи, бледи, с туристически обувки. Те делово и мълчаливо затракаха по кея, без да обръщат внимание на нетърпимата жега, и се накачиха на една моторница. Тя закашля, запухтя и зад кърмата й остана широка бяла диря. Отиваше към замъка Иф. Групата сигурно трябваше да изпълни точка в програмата, да се извъртят определеното количество и метраж киноленти и всички да си купят за спомен от крепостта Иф по една малка стоманена шпага в целофанова кутийка. Аз още сутринта бях изпълнил тази точка и си бях купил шпагата. Филм не бях навъртял, защото имам принципно отношение към консервираното минало и не мога да търпя фотоапарати и кинокамери. Когато носиш такава вещ, тя става главното, а човек се превръща в някакъв придатък към кинокамерата — придатък, който е задължен да я обслужва. Благодаря. Предпочитах да си седя и да пия гъстия тъмнозелен чай.
Тогава видях мъжа — възрастен, много прилично облечен мъж, с онази изрядност, която показва, че костюмът е единствен, а ризата се пере всеки ден. От този тип хора можеше да срещнеш често в големите пристанищни градове и веднага ще ги познаеш. Те живеят от чужденците. Показват различни колоритни места, които иначе не можеш да видиш, нито предполагаш, че съществуват, продават картички, въобще — препитават се някак си полудостойно. Той вероятно щеше да ме заговори — двама души под един чадър на един пуст кей няма какво друго да правят, освен да си говорят.
Така и стана, както очаквах. Мъжът се поклони, поиска разрешение да седне на моята маса и седна. Келнерът се дотътри сънливо и още по-сънливо отиде, за да изпълни поръчката — една цитронада.
Мъжът го проследи с поглед, после с края на очите си ме огледа и мен. Той впрочем положително ме беше огледал още преди да седне. Чаках да чуя как ще ме заговори. Щеше сигурно да бъде нещо изумително банално.
Той се усмихна и каза:
— Извинете, м’сю, вие не сте ли Стрелец?
Аз примигнах от изненада. Не можах да го разбера.
— Разбира се, че сте Стрелец — каза мъжът. — Зодията. Това не може никога да се скрие, даже и човек да иска.
Вероятността да е познал случайно беше едно към дванадесет, но той беше познал. Усмихнах се и аз.
— Стрелец съм, м’сю… Наистина не очаквах, че зодията може и да се крие. Но вие улучихте, м’сю…
— Бежар — каза той. — Етиен Бежар. Ако позволите… — Той бръкна в портфейла си и церемониално ми подаде визитната си картичка.
Всякакви визитки съм виждал, а най-много — с измислени титли. Така че не можеше да ме учуди. Представих се и аз.
— О! Колега! — възкликна той. — Много се радвам, много! Веднага видях, че сте чужденец.
— Видяхте?
— Но да! Знаете ли, никой от нашите няма да седне на тази маса тук, а на другата.
Беше ми любопитно. Защо пък да не седне тук?
— Сам ще видите. Подир пет минути слънцето ще се извърти и ще ни огрее. Марсилците знаят това и избират къде да седнат. Както и по кея, — той кимна с глава към пустия булевард — по това време там ходят само чужденци, никой друг.
— Вие марсилец ли сте, колега?
— А, не… впрочем може да се каже… отдавна живея тук.
Замълчахме. Нещо не мога да избирам теми за разговор. Можех да го питам за това как е познал, че съм Стрелец, но от опит знаех, че щеше да ми струва поне едночасов разговор, ако не и повече.
— Зная какво си мислете — каза той. — Но понякога човек чувствува нужда да заговори с някого. Просто ей така. А вие сте чужденец. Минавате, заминавате, всичко ви е интересно. Впрочем можем и да мълчим, ако ви е скучно.
Сконфузих се малко.
— А, не е — казах. — Напротив, много съм любопитен… но наистина не очаквах да срещна колега сега. Вие сте антрополог? Интересна наука, винаги съм я смятал за интересна.
Той се усмихна с края на устните си.
— Най-интересна е, когато е опасна.
— Да призная, не съм чувал, че може да бъде опасна.
— И аз не бях чувал — каза той.
Пак замълчахме. Той разбъркваше цитронадата и парченцата лед ритмично потракваха о ръба на чашата му.