Да, аз видях снежните хора — те бяха групата, която мина последна. Минаха и се изгубиха, слязоха надолу в долините. И разбрах, че сега снежни хора в Хималаите няма. Може би е имало, може би само легендите са останали за тях, но сега — няма.
И тогава се събудих. Бях в храма, пред Буда с двата жертвеника. Лежах по очи на земята и в ръцете си държах един малък диск. Стори ми се, че е от камък, но сега, като си припомням лекотата му — вероятно е бил от друга материя. По него имаше две спирали, които започваха от центъра и се развиваха до ръба. Между двете спирали бяха вдълбани знаци. Не зная виждали ли сте снимки на Фестския диск. Един такъв диск, който и досега си е загадка за археолозите и лингвистите. Никой не може да ви каже какви са тези знаци. И още по-лошо — никой не може да ни обясни каква е тази цивилизация, която е изработила този диск. Нещо подобно имах в ръцете си.
Сигурно искате да видите диска. Момент, да довърша разказа си.
Станах от земята и като се олюлявах, излязох навън. Изкачих се по стълбите и влязох в стаята, където се бяхме разположили с шерпите. Бях скрил диска в анорака си така, че никой не успя да го види. Дадох веднага нареждане да се готвят за обратен път. Шерпите не продумаха, не се и учудиха. Започнаха да стягат багажа. Аз помагах, доколкото можех — исках незабавно да се махнем от Тунгхима. Това, за което бях дошъл, беше в ръцете ми. Това, което бях искал да видя, бях видял. Дискът можеше да бъде разчетен от специалистите.
Към края на нашите приготовления чух тропот от стъпки по стълбите. Идваха хора. Не успях даже да размисля, когато вратата изтрещя и се отвори от ритник.
На прага стоеше Ричард Лей с ръце в джобовете, а зад гърба му надничаха трима от неговите хора с автоматични карабини в ръцете. Нямаше никакво съмнение — можеха да ни избият само ако мръднем, а бяха решили да го сторят.
— Мръсно куче! — изръмжа Лей. Сега вече беше истинският Лей, не онзи високомерен Тарзан, когото видях в Дарджилинг, а нагъл бандит, готов на всякакво престъпление. — Мръсно куче! Открадна каквото можеше и се готвиш да бягаш, а?
Той нищо не знаеше, абсолютно нищо, но нашите приготовления го бяха разтревожили. Отивахме си — значи бяхме сполучили в нещо. А той беше закъснелият и не можеше да позволи някой да сполучи преди него.
— Не искам да ви преча — казах аз примирително, — виждам, че не сме подготвени като вас за такава мъчителна експедиция.
— Лъжеш! — отряза Лей. — Какво открадна?
Той въобще не дочака да отговоря, а само кимна на хората си. За минута ни изпонавързаха като вързопи и започнаха да пребъркват багажа ни. Нищо не намериха.
— Хм — каза Лей подозрително. — Това е пак някакъв фокус! Сигурен съм, че не си отиваш току-така!
Тогава на един от бандитите му дойде на ум да ме пребърка. В същност щеше да е чудно, ако не беше дошло на ум. И, разбира се, веднага намери диска. Лей го взе, погледна го презрително и го претегли на ръка. Кой знае какво очакваше — може би смяташе, че съм откраднал някакво златно украшение или нещо подобно и тази плячка съвсем не го задоволи. Той беше тръгнал за злато и изумруди, никаква археология, никаква антропология не го интересуваше.
— Боклук! — рече Лей и подхвърли диска на един от хората си. — Прибери го, Том, за всеки случай!
Беше безсмислено да му обяснявам, че дискът не му е нужен, че той интересува само десетина души в целия свят и че цената му не се измерва с теглото. Не за диска беше сега моментът, трябваше да спасяваме кожите си.
— Сам видяхте! — казах аз. — Ние нямаме нищо и идването ни тук беше абсолютно напразно. А този диск е муска и ми е подарък. Върнете ми го!
— Ха! — изсмя се Лей. — Муска, значи, която носи щастие? Да видим дали ще ни донесе щастие на нас! Хайде! Живо!
Развързаха ни и ни изритаха надолу по стълбите. След нас полетяха вързопите. Трябваше все пак да бъдем благодарни, че ни върнаха багажа — той им се стори много мизерен. Ние нарамихме разбутаните вързопи, постегнахме ги пътьом и побързахме да се отдалечим от манастира.
Връщането ни беше по-бързо, но по-тъжно. Аз вървях като механизъм, като автомат — мислещ автомат. Преживяното беше непрестанно в ума ми. Някои от сцените, които видях, се бяха запечатали изумително ярко. Влизането на последната от маймуните в диска. Винаги последната. Защо? Имаше ли това някакъв смисъл? Не първата, не водачът на стадото, а последният мъжки прекрачваше преградата на страха. Можете ли да ми обясните какъв е този символ? А дисковете? Никога не бях виждал нещо подобно, за да помисля, че съм сънувал и че това е сън пред статуята на Буда. Кой знае, пък може и да бях сънувал, а дискът наистина да е муска, която старецът е сложил в ръцете ми, за да се събудя. Знаците и двойната спиралообразна линия? Може да е пълна глупост, безсмислица на будистки монаси. Знаете, колкото повече време минава оттогава, толкова повече се убеждавам, че всичко е било нереално. Иначе би ми било много тежко — че държа в ръцете си ключ към велики тайни и да го изтърва по такъв глупашки начин. Та не можех ли да скрия диска, това веществено доказателство, не можех ли да го запазя от мръсните ръце на Ричард Лей? Можех, но се бях държал като последен наивник. Доказателството се беше изплъзнало от науката.