Питате какво стана по-нататък? Нищо особено. Публикувах няколко малки статии в научните списания за експедицията Бежар. Поместиха ги в съкратен вид, като изрязаха онова, което беше най-важното и което сметнаха, че е моя фантазия. По-скоро публикуваха — да-да, и аз зная защо ги публикуваха — статиите, за да доказват, че ето, още една експедиция не е намерила снежния човек и че търсенето му е чиста глупост! Само затова ги поместиха, колега! Мога да ви покажа изрезките. Така е — научните съобщения също могат да лъжат и да заблуждават — с онова, което не казват! Но защо да ви говоря по това… в същност за какво ставаше дума?
Пламтящата горещина по кея беше стихнала и морето беше придобило онзи прозрачнозелен цвят, който се появява следобед и който винаги ми напомня за коралови острови и силуети на палми, за неща, които отдавна съм забравил. Багрите на чадърите оживяха и хората по улицата се раздвижиха като филм, който е спрял на стопкадър и отново тръгва. Етиен Бежар седеше срещу мен и ме гледаше. Сламката в чашата му беше отдавна изсъхнала от цитронадата.
— Да — казах аз неопределено. — А какво стана с експедицията на онзи… на Ричард Лей?
— Тя изчезна.
— Как… изчезна?
— Така. Сякаш потъна вдън земя. След три месеца се сетиха да ги търсят. Нищо. Стигнаха до манастира Тунгхима, прокълнатия манастир. Експедицията беше влязла — това и аз знаех!, — но никой не можеше да каже дали е излязла. Сър Ричард Лей и хората му се бяха стопили във въздуха. Не, колега — Бежар се наведе доверително към мен, — те не са се стопили, те са попаднали в подземието и повече не са излезли оттам, в това съм сигурен! Доказателството се беше върнало отново там, където му беше мястото!
Бежар замълча. Питах се къде е границата между истината и измислицата. Защото, ако не беше истина, то поне беше добре измислено и приятно за слушане. Бежар беше интелигентен, знаещ, сигурно се беше начел много с научна фантастика и фабулираше свободно ей така, за собствено забавление.
— Знаете — казах аз, — всичко това е много интересно, колега. Защо не го опишете някъде, макар и като разказ?
— Не го искат — отговори той. — Отначало опитах и така, но не го искат — кой е доктор Бежар, за да пише?
И пак замълча.
— Само едно искам да зная — казах аз. — Как така познахте, че съм Стрелец? Случайно ли е или това сте научили от Индия?
Бежар поклати глава.
— А, не. Това е научната ми работа понастоящем. Занимавам се с антропология и генетична информация.
— Какво общо има едното с другото?
— А представете си, че има. Представете си, че има дванадесет главни типа генетични комбинации или комплекси — както искате го наречете! — и тези дванадесет типа дават определени отражения върху външността и типа на мисловните процеси у хората… Какво ще кажете?
— Смело. Трябва да се докаже. А връзката със зодиите?
— Тя съвсем не е задължителна. Зодиите според мен са първобитната, наивна представа на древния човек за тези дванадесет типа генетични комплекси. Звездите нямат нищо общо с човешката съдба и гаданието по звездите ми е противно! Но генетичните комплекси — това е друга работа. Това е наука и ще бъде наука — ако не днес, то утре! Стигнал съм донякъде и дано имам още сили да продължа! Не е важен Етиен Бежар, смахнатият доктор от Марсилия, важна е науката, колега… тази вечна спирала.
Той стана, поклони се изискано и малко старомодно.
— Извинете, колега! Позволете ми да ви благодаря за търпението и вниманието, с което ме изслушахте! Имам чест!
Станах и аз. Ръкувахме се и доктор Бежар се отдалечи с достойнство по улицата, без да бърза.
Гледах след него, когато чух някой да казва:
— Жалко!
Обърнах се. Беше келнерът, който явно се беше наспал и сега гореше от желание да подхване разговор с някого.
— Жалко! — повтори келнерът. — Умен човек, добър, симпатичен… а не е добре… — и направи красноречив жест по начина, по който правят това всички южняци.