Старият говореше за снежните хора особено — като за същества от по-висш тип. Беше безсмислено да му обяснявам, че йе-ти не ще имат особено желание да ме видят, а аз трябва да ги намеря, и то преди тук да се е появил сър Ричард Лей.
— Къде ги видя?
— Тук. При Буда.
Очаквах всичко друго, само не и това. „Тук, при Буда“ означаваше храмът на манастира. Но снежните хора, ако въобще съществуваха, живееха вън, сред скалистия пустош, и най-малко можеха да влизат в храма. Старецът разказваше басни.
— Ела! — каза той просто. Разбираше, че не му вярвам.
Стана, минахме по плочника между сводовете и пристъпихме в храма. Един строг бронзов Буда беше свел очи, със скръстени ръце. Беше тихо. Буда седеше замислен, загадъчно усмихнат и по лицето му играеха отблясъците от два пламтящи жертвеника.
— Тук — каза старецът. — Аз бях тук, когато Буда ме погледна.
Халюцинации. Скръстих ръце по будистки, за да почета храма, помълчах минута-две и се обърнах, за да попитам стареца за нещо по-точно.
Старецът беше изчезнал.
Не зная какво вие бихте направили на мое място. Един нормален европеец би изкрещял и би изскочил от храма. Но аз бях живял доста в Индия и такива сцени не можеха да ме учудят, а още по-малко — да ме уплашат. Затова останах там, където бях.
Тогава Буда вдигна глава и ме погледна. Ако не бях психически подготвен за необикновеното, ако нямаше цялото напрежение от борбата с наглия Лей, вероятно щях да получа шок и да се строполя пред жертвениците. Но аз издържах. Спомням си добре какво помислих в момента, докато съзерцавах живите очи на бронзовия Буда:
„Хипнотизиран съм. Все едно е, аз съм хипнотизиран, но това няма да продължи дълго! Малко усилия на волята, малко… и ще изляза от хипнозата!“
Двата жертвеника се отместиха сами и пред нозете на статуята зейна отвор. Буда наклони глава — той ме призоваваше.
„Това е клопката — мислех аз, — клопката или изходът… или краят на онова, за което дойдох дотук! Не мога да се върна. Каквото има да става, то ще стане!“
Беше ми леко, необикновено леко. Даже сега, когато си спомням за чувството, което ме обзе, ме завладява същата лекота. Предполагам, че така се чувствуват играчите, които играят „ва банк“ — всичко или нищо. Направих няколко крачки и се спуснах във входа.
Очаквах мокри от влага каменни стълби и мрак, който пълни очите и душата. Нищо подобно. Беше светло — синкава, трептяща звездна светлина. Под краката си нямах стъпала, а наклонен под, по който меко слизах, без да направя нито едно движение. Но аз и не опитвах да се движа.
„Пещерата на Аладин! — помислих. — Легендите за тайнствените пещери, пълни със съкровища…“
Помислих за съкровища, но, уверявам ви, нямах и най-малкото желание да притежавам някакви богатства. Водеше ме само страстта към необикновеното, чувството, че съм участник в нещо, което никой или почти никой преди мен не е видял.
Слизах надолу. Не мога да ви кажа колко продължи това — може би минута, може би час. Времето спря. После проходът изви и също спря.
Намирах се в особено многоъгълно помещение. Не беше зала и още от първия момент помислих, че не е правено за хора. Не зная защо — може би размерите бяха малки, не като за хора. Беше ъгловато и — празно. Миришеше на озон — знаете, онази остра, тревожна миризма, която се носи над смълчаното поле преди буря.
Започнах да оглеждам къде съм попаднал. Още от първия момент ми се стори, че стените на помещението са особени. Те наистина бяха особени — като много фина мозайка, сглобена от хиляди, стотици хиляди тъмни и светли точки. Мозайката трептеше, по нея непрестанно преливаха вълни, местеха се широки неспокойни ивици. Това ми напомняше нещо, но не можех да кажа какво, само помислих, че ми е познато отнякъде. Много по-късно, след години, разбрах — беше изкуствен мозък. Исполински, невероятен изкуствен мозък, на който виждах само повърхността. Но тогава бях повече учуден и парализиран от необикновеното — нямах никаква възможност да обмислям онова, което беше пред мен.
После настъпи промяна. Като че ли стените се отдалечиха и замъглиха. Повя вятър, почувствувах го по лицето си. Над главата ми израснаха Хималаите — тези същите и на това същото място. Манастирът не съществуваше, сивееше се само платото — голо и грозно. Бях аз и не аз. Имах чувството, че съм стар, много стар — като скалистите върхове наоколо.
Тогава забелязах, че платото не беше пусто. На него имаше два големи тъмни диска, които отначало бях взел за канари. Но не бяха канари, защото бавно се движеха.
После минаваха години. Върховете се покриваха със снежни шапки, шапките се топяха, из урвите гърмяха пороища, после наново идваше снегът. Дисковете се движеха — спокойно и безцелно, но не излизаха от платото. Ледовете идваха и си отиваха, но дисковете оставаха, а с тях оставах и аз.