След това дойде денят, в който през платото мина стадо високопланински маймуни. Такива не бях виждал, а сигурно и никой не е виждал. Те вървяха бавно и съсредоточено, бяха мършави и гладни. Напред пристъпваше един едър, висок мъжкар, като тромаво се подпираше на предните си крака. След него бяха майките и децата, вкопчени за дългата им козина, а накрая вървеше още един мъжки, който подозрително се оглеждаше наоколо. Той не ме виждаше — като че бях прозрачен, съвсем безплътен, — но аз добре запомних погледа му. Не беше маймунски. Маймуните имат или много глупав, или много старчески поглед. Този гледаше умно, като човек, който страда.
Стадото не обърна никакво внимание на дисковете, просто мина покрай тях. Когато последният наближи, се случи нещо. Той не продължи. Спря се и започна любопитно да опипва диска. Беше по-прозорлив, по-наблюдателен от останалите, които вече слизаха надолу.
Тогава дискът се разтвори. Един малък отсек, малък отрязък, от който лумна светлина. Синкава, чужда светлина. Маймуната отскочи с тих крясък, но само отскочи, не побягна. Застана наблизо и започна да наблюдава отвора. В малкия маймунски мозък сигурно се бореха най-примитивни чувства — страх, глад, тревога. Но после надделя любопитството. Той тъпчеше на едно място, след това бавно, предпазливо тръгна пак към диска, като се криеше в сянката на скалата. Стигна до отвора и тогава го видях целия, облян в синкавата светлина. Стоеше и не бягаше. Беше победил страха си.
Това е първото — вярвайте ми, това е първото — победата над страха. Онази библейска басня за дървото на познанието и забранената ябълка не свършва с поражението на човека и изгонването му от рая, който не е бил и няма да бъде. Става обратното. Човекът изгонва бога-страх. Но за какво говорех…
Да, маймуната влезе вътре в диска и отворът се изгуби.
После отново минаваха години. Хилавата трева по платото избуяваше и умираше, дисковете пак така спокойно и безцелно се движеха наоколо, а с тях се движех и аз — зрение без плът.
Един ден по платото мина друго стадо. Не бях видял кога маймуната е излязла от диска и дали въобще е излязла, но ми се стори, че сега стадото водеше онзи, който се беше престрашил, или синът на неговия син. Изглеждаше друг — по-силен, по-изправен и по-умен. Не се подпираше на предните си лапи, а стискаше с тях яко дърво.
Минаха и отминаха. И пак се повтори същото, както преди. Последният остана, надви боязливостта си и влезе в диска.
После видях вече човекомаймуни от вид, какъвто няма да намерите в никой учебник. Беше след много години — ледниците бяха изпълзели в долините, после се бяха свили в циркусите и наоколо вече цъфтяха храсти, из които се криеха страхливи животинчета. И си помислих… помислих си това, което всички антрополози твърдо отричат, че човекът не се е появил случайно. Мутацията, скока са предизвикали онези — другите, пришълците от Космоса. Как? Не зная. Променяли са генетичната информация в някои поколения, зареждали са ни като кибернетични машинки. Нали имаше кибернетични лисици, кучета… защо да няма маймуни и хора?
Усмихвате се? Да-да, вие сте прав да не ми вярвате и да си мислите — бред, халюцинации, параноични бълнувания. Но кажете ми тогава, моля ви се, защо и досега не са намерени по земята някои от звената в генеалогичното дърво на човека? Преровихме всичко, завряхме се по най-дивите места в Австралия и Африка. Няма и няма. Липсват звена, драги колега! И колкото право да се усмихвате имате вие, толкова имам и аз! Ние прекрасно сме маркирали, обяснили и обозначили тези липси. Имаме си и термини — „хиатуси“. Всичко си имаме, само че хиатусите си стоят! Да не помислите, че ще ви говоря за бога? И аз съм толкова религиозен, колкото и вие! Само че е време да кажем на колегите-антрополози: „Има факти. Бъдете така добри да дадете научно обяснение на фактите и да не ни поднасяте пространни трудове, в които обяснението е: Не може да бъде, защото не е възможно!“
Сигурно ще запитате — кому е било нужно да променя маймуната в човек? И аз съм си задавал този въпрос. А може би никой не ни е променял, може би само са ни наблюдавали, когато се променяме под влияние на труда? Може би само са ни изучавали, без да се намесват в естествените процеси на превръщане на маймуната в човек? Възможно е, даже това ми се струва много по-приемливо! Помислете си — ако ние с вас, колега, отидем на някоя далечна планета, където има живот, но на по-низше стъпало, ще се опитваме ли да го променяме? Не. Ще го изучаваме, но няма да се намесваме, защото това противоречи на елементарната космическа етика. Но за какво говорех…