— Не, не мога да повярвам в това — запротестира Андертън. — Лиза не…
— Да не си си ударил главата? — прекъсна го Флеминг. — Тази „лодка“ е подготвена по заповед на Уитлър. Как мислиш, защо? За да те откара там, където няма да можем да те намерим. А без нашата помощ нямаш никакъв шанс.
На изплашеното лице на Лиза се появи странно изражение.
— Това не е вярно — тихо каза тя. — Уитлър дори не е виждал тази „лодка“. Аз наистина смятах да проверя какво прави оперативната група…
— И почти успя, миличка — ухили се Флеминг. — Смятай, че ти е провървяло, ако не ни следи някой въздушен патрул. Нямах време да проверя.
Той клекна зад креслото на Лиза.
— Първо трябва да се отървем от тази жена, а после ще се махнем оттук. Не трябва да оставаш в Ню-Йорк. Пейдж е докладвал на Уитлър за новото ти прикритие и можеш да бъдеш сигурен, че за това говорят всички телевизионни и радиостанции.
Без да става, той подаде тежкия си военен пистолет на Андертън и хвана Лиза. С една си ръка Флеминг рязко надигна брадичката й, а с другата я дръпна към себе си, притискайки главата на жената към облегалката. Лиза пребледня, в гърлото й заклокочи сподавен вик. Тя се опита да издраска ръцете на гиганта, но Флеминг, без да обръща внимание на това, спокойно обхвана с огромните си длани тънката й шия и започна да я души.
— Без куршуми — обясни той. — Ще падне от кабината. Нещастен случай, непрекъснато стават такива. Но първо ще й счупим врата, за по-сигурно.
Странно, но по-късно Андертън така и не можа да разбере защо се забави толкова дълго. Просто така се получи. Когато дебелите пръсти започнаха да потъват в бледата плът, той изведнъж трепна и стовари тежкия военен пистолет върху главата на Флеминг. Пръстите се разтвориха, гигантът се стовари на пода на кабината, но веднага се раздвижи и се опита да се надигне. И тогава Андертън го удари отново, вече по лицето, малко над лявото му око. Този път Флеминг припадна и повече не помръдна.
Лиза хриптеше, дишайки конвулсивно, тяло й трепереше. Но тя бързо се съвзе и дори се опита да се усмихне на мъжа си. Устните и бузите й леко порозовяха.
— Можеш ли да поемеш управлението за малко? — загрижено попита Андертън, потупвайки жена си по бузите.
— Мисля, че да — дрезгаво каза Лиза и почти механично се прехвърли на мястото на пилота. — Не се притеснявай за мен, вече съм добре.
— Виж — показа й той оръжието на Флеминг. — Този пистолет е на въоръжение в нашата армия, но не е от войната. В момента виждаш една от най-новите и успешни разработки. Аз, разбира се, може и да греша, но… трябва бързо да проверя нещо.
Той се прехвърли през седалките до мястото, къде лежеше проснатото тяло. Опитвайки се да не гледа разбитата глава на Флеминг и да не се изцапа с кръв, Андертън внимателно разкопча палтото му и бързо претърси джобовете. И след няколко секунди вече държеше в ръце дебел, кожен, миришещ на пот портфейл.
Според идентификационната карта, Тод Флеминг беше майор на действителна служба в армията, разпределен в Международния департамент за военно разузнаване и информация. Сред различните хартийки се откри документ, подписан от генерал Каплан, където се казваше, че приносителят на настоящето е под особена защита на неговата група — Международна лига на ветераните.
Значи Флеминг и неговите приятели са действали по заповед на Каплан. Фургонът за хляб, ужасната авария, спасяването на Андертън — всичко това е било уредено специално… Оттук следваше, че по някаква причина Каплан не искаше бившия комисар да бъде арестуван. Той си спомни как хората на Каплан се появиха в къщата му, когато си събираше багажа за бягството. Още тогава те го бяха намерили преди полицията да започне да го търси. Още от самото начало всичко е ставало така, както е искал Каплан! Той направи всичко възможно Уитлър да не успее да арестува избягалия престъпник.
— Ти ми каза истината — обяви Андертън на жена си, докато се връщаше на седалката. — Можем ли оттук да се свържем с Уитлър?
Лиза кимна мълчаливо, включи сектора за комуникация на панела за управление и попита:
— Какво намери?
— После ще ти кажа. А сега спешно се свържи с Уитлър, това е много важно! Трябва да говоря с него колкото се може по-скоро.
На монитора запримигваха изображенията на някакви нисши чинове от нюйоркската щаб-квартира, докато не се появи миниатюрната физиономия на Ед Уитлър.
— Помниш ли ме? — ухилено го попита Андертън.
— Господи, помилуй… — Уитлър пребледня. — Какво е станало? Лиза, тук ли го караш?… — Той погледна с недоверие избягалия престъпник и откри, че държи огромен пистолет. — Ей, ти! Да не си посмял да я пипнеш! — изсъска той. — Каквото и да си въобразяваш, Лиза с нищо не се е провинила пред теб!