— Въз основа на тях беше построена официалната версия — обясни Каплан на тълпата, — тъй като тези двама мутанти са решили, че Андертън ще извърши убийство. Сега тези материали автоматично се обезсмислят, но въпреки това ние ще ги прочетем заедно.
Каплан извади от джоба си калъфче, измъкна своите очила без рамки, постави ги внимателно на носа си и започна бавно да чете. Внезапно на лицето му се появи странно изражение. Той се запъна веднъж, после още веднъж, а накрая млъкна съвсем. Листовете се посипаха от ръцете на генерала и се разлетяха по металната платформа. Той се огледа ужасено като някакво пристигнато в ъгъла животно, приклекна и се затича далеч от микрофона на полусгънатите си крака.
Изкривеното му лице се мярна пред Андертън, който сам не разбра как се озова на крака с протегната напред ръка, въоръжена с пистолета на Флеминг. Той просто направи крачка напред и стреля. Генерал Каплан издаде жалостив заешки писък. Виейки от болка и страх, той се мяташе като ранена птица и падна от трибуната на земята. Андертън изтича до края на сцената, за да скочи след него, но това вече не беше необходимо.
Както предсказваше докладът на мнозинството, генерал Каплан беше мъртъв. Старото му тяло още потрепваше, а върху слабите му гърди димеше черна ивица.
На Андертън му прилоша. Той рязко се обърна към стъписаните офицери, все още стискайки в ръка армейския пистолет. Никой дори не се опита да го спре, когато изтича между застиналите фигури и скочи на земята от другата страна на платформата. Той веднага изчезна в хаотичната маса хора, която я обкръжаваше. Шокирани, изплашени, те се бутаха напред, за да им обясни някой какво е станало. Онова, което бяха видели със собствените си очи, им изглеждаше напълно невероятно.
Най-накрая Андертън се измъкна от тълпата и веднага попадна в ръцете на полицията. Напъхаха го в полицейската кола, шофьорът натисна газта и потегли през пълния с пешеходци проспект.
— Ама че ви провървя, господин комисар! — каза с възторг един от полицаите. — Можеше да е много по-зле.
— Така си е — с отсъстващ тон се съгласи Андертън. Той се опитваше да се вземе в ръце, но това изобщо не му се удаваше. Трепереше, зъбите му тракаха, повдигаше му се. После рязко се наведе напред и повърна.
— Горкият — съчувствено каза другият полицай. На Андертън му беше много зле. Затова той така и не разбра кого всъщност съжаляваше полицая — комисаря от полицията или генерал Каплан.
10
Четирима полицаи помогнаха на Андертън да си опакова багажа и да го натовари във фургоните. През петдесетте си години бившият комисар от полицията беше събрал доста вещи. Той печално гледаше върволицата от кашони, минаващи край него и изчезващи във фургоните. Щяха да откарат вещите и Андертън директно в космопорта, а оттам щяха да се отправят към системата Центавър. Дълго пътешествие за вече възрастен човек, но в крайна сметка той нямаше да се връща обратно.
Лиза, в обикновен пуловер и стари панталони, тичаше из къщата, стараейки се да не забравят нещо.
— Според мен не си заслужава да вземаме битовата техника. Там, на десетата от Центавър, едва ли ще работят.
— Надявам се, че не си много разстроена от този факт, скъпа — машинално каза Андертън.
— Нищо, ще се наложи да свикна — усмихна се в отговор жена му.
— Да не съжаляваш после? Можеш да останеш на Земята.
— Не съжалявам за нищо — увери го жена му. — Помогни ми с този кашон, ако обичаш.
Тъкмо се бяха настанили в първия камион, когато долетя полицейска патрулна кола. От нея припряно изскочи Уитлър, на чието лице беше изписана силна загриженост.
— Преди да заминеш, обясни ми какво става с нашите мутанти! На бюрото ми лежи запитване от сената; тези дъртаци искат да знаят дали Джери е сгрешил, или не. Лично аз не мога да им обясня нищо! Беше ли грешен, или не? Докладът на малцинството?
— Какво малцинство? — попита Андертън с усмивка.
Той извади лулата си и бавно я натъпка с тютюн. Лиза му подаде запалка и отново изтича до къщата да провери нещо.
— Имаше три уникални доклада — започна той с епичен тон, наблюдавайки с удоволствие изражението върху лицето на Уитлър. Някога това хлапе ще се научи да не се замесва с проблеми, от които нищо не разбира. Но сега Андертън имаше пълното право да се позабавлява малко. Нищо че е стар, плешив и уморен — той беше единственият човек, разбрал всичко до края и това му доставяше огромно удовлетворение.