— А кога е регистрирано последното истинско убийство?
— Преди пет години — не без гордост отвърна Андертън.
— И как е станало?
— Престъпникът успя да избяга от оперативната група. Между другото, имахме цялата необходима информация: имената на убиеца и жертвата, точните подробности за престъплението, включително мястото, където ще се случи. И въпреки това, независимо от всичките ни усилия, престъпникът извърши това, което бе замислил… — Комисарят сви рамене. — Е, какво пък, не можем да хванем всички, но успешно обезвреждаме повечето от тях.
— Само едно убийство за пет години? — Уитлър възвърна предишната си самоувереност. — Впечатляващо постижение! Трябва да се гордеете с това, г-н комисар.
Андертън помълча и каза тихо:
— Аз се гордея. Разработих теорията на предпрестъпността още преди трийсет години. В онези времена всеки мислеше само за това как да забогатее — бързо и много. Но аз мечтаех да извърша нещо стойностно, което може завинаги да измени нашето общество и да донесе реална полза… — Той въздъхна и подаде пачката инфокарти на Уоли Пейдж, своя заместник в „маймунарника“. — Уоли, погледни дали тук има нещо за нас.
Когато Пейдж се отдалечи с инфокартите, Уитлър замислено каза:
— Това е много голяма отговорност.
— Разбира се — съгласи се Андертън. — Ако изпуснем дори един престъпник, както се случи преди пет години, на съвестта ни ще лежи още един човешки живот. Цялата отговорност е възложена на нас, и ако сгрешим, някой ще умре. — Той взе три нови инфокарти, излезли от машината. — Обществото ни е оказало доверие и ние сме длъжни да го оправдаем.
— А някога изкушавали ли сте се… — Уитлър се поколеба и леко се изчерви. — Искам да кажа, че някои от онези, които залавяте, сигурно са готови да ви предложат големи суми…
— Това е напълно безполезно — усмихна се Андертън. — Военната щаб-квартира автоматично получава копия на всички инфокарти. Както се казва — доверявай, но проверявай! Военните ни следят постоянно и ако някой полицай реши да се изкуши… — Той погледна най-горната карта и внезапно млъкна, стискайки зъби.
— Какво е станало? — поинтересува се Уитлър.
— Нищо. — Комисарят внимателно сгъна картата и бързо я прибра в джоба си. — Абсолютно нищо — рязко повтори той, избягвайки да погледне събеседника си.
Стъписаният Уитлър внезапно се изчерви, както често става с блондините.
— Разбрах. Не ме харесвате, нали?
— Това е вярно — честно призна Андертън. — Не ми харесвате, обаче…
Обаче не чак толкова, нали?! Самият той никога нямаше да повярва, ако му бяха казали, че толкова ненавижда младия Уитлър. Не, това е напълно невъзможно, и въпреки това… На картата пишеше неговото име, при това на първия ред: това е обвинение в бъдещо убийство! Според кодираното съобщение комисарят от полицията за предпрестъпност Джон Андертън възнамерява да убие човек след една седмица.
Не, това Андертън изобщо не можеше да го повярва. Той беше абсолютно убеден, че просто не е способен на това.
2
Във външния офис неговата млада и красива жена Лиза разпалено обсъждаше нещо с Пейдж. Тя толкова беше увлечена от дискусията, че дори не погледна към мъжа си, когато той се появи заедно с новия си помощник.
— Привет, скъпа — каза Андертън на Лиза.
Уитлър не каза нищо, но сините му очи се оживиха при вида на тъмнокосата красавица в полицейска униформа. Лиза отговаряше за връзки с обществеността, но Уитлър знаеше, че преди това е работила като секретарка на Андертън.
Забелязвайки явния интерес на бъдещия си приемник към жена му, Андертън набързо обмисли една от възможните версии. За да подхвърлиш фалшива инфокарта в машината, трябва да имаш съучастник в организацията, който има достъп до компютрите на аналитиците. Участието на Лиза в заговор против мъжа й беше невероятно, но такава възможност все пак съществуваше.
По принцип заговорът можеше да е далеч по-голям и да включва нещо повече от фалшива картичка, пъхната в машината някъде по пътя към изходния контейнер. Може би дори оригиналните записи са променени! Всъщност дори е невъзможно да се определи колко далеч би стигнало заинтересованото лице… Студеният страх отново докосна сърцето на Андертън, когато започна да обмисля всички възможности. Първият му порив — да счупи всички машини и да унищожи всички записани в тях данни! — беше, разбира се, примитивен и безсмислен. Беше много вероятно записите да съответстват на информацията в картата и по този начин комисарят щеше окончателно да се компрометира.