Бледата Лиза поклати глава.
— Не знам, скъпи, само че…
— Сега се прибирам в къщи — мрачно каза Андертън. — Ще си взема багажа и… по-нататъшните планове ще ги правя в движение.
— Наистина ли искаш да избягаш?
— Разбира се. Най-добре — в някоя от центавърските колонии, някои са успявали. Имам почти цяло денонощие преднина. А ти се върни на работа, теб нищо не те заплашва.
— Ти какво, да не си въобрази, че ще поискам да избягам с теб? — насмешливо попита Лиза.
Андертън изумено погледна жена си.
— Нима не искаш?… Да, виждам, че не ми вярваш. Според теб съм измислил всичко това? — той грубо издърпа от ръката й измачканата картичка. — И дори тази улика не те убеди?
— Не, — бързо каза жена му, — изобщо не ме убеди. Лошо си изучил уликата си, скъпи. Погледни още веднъж и ще видиш, че името на Уитлър го няма там.
Комисарят погледна картичката с недоверие.
— Никой не твърди, че искаш да убиеш Ед Уитлър — припряно продължаваше Лиза с тънък, пресекващ глас. — Тази картичка е истинска, нима не си разбрал? Погледни я по-внимателно, Ед няма нищо общо с това! И никой не организира заговори срещу теб!
Андертън объркано гледаше картичката. Жертвата му не беше Ед Уитлър. На петия ред на инфокартата стоеше името „Леополд Каплан“.
Леополд Каплан!
Той не познаваше този човек.
3
В къщата беше прохладно и пусто. Андертън незабавно започна да събира вещи за пътешествието и, докато се занимаваше с това, го спохождаха най-различни мисли.
Може би е грешал за Уитлър, но кой може да е сигурен в това? Във всеки случай заговорът се оказа далеч по-голям и сложен, отколкото предполагаше. В тази нова перспектива Ед Уитлър изглеждаше като второстепенна фигура, марионетка, управлявана от някой друг. Съвсем различна, почти невидима на мрачния заден план личност.
Той направи голяма грешка като показа картичката на Лиза. Нямаше никакви съмнения, че Лиза ще я опише на Уитлър с всички подробности. И тогава почти нямаше да има шанс да се махне от Земята и най-накрая да разбере как живеят на далечните планети.
Докато подреждаше вещите, струпани на леглото, подът зад гърба му изскърца. Андертън се обърна със старата ловджийска куртка в ръка и видя пред себе си убедителната муцуна на А-пистолет. Пистолетът се държеше от ръка в кожена ръкавица, която принадлежеше на огромен непознат мъж с кафяво наметало.
— Доста сте бързи — горчиво промълви комисарят. — Тя дори не е спряла да помисли, нали?
Лицето на непознатия не промени професионалния си израз.
— Не знам за какво говориш. Хайде, да тръгваме!
Андертън изпусна куртката на пода и запротестира:
— Вие не сте от моята агенция! И според мен изобщо не сте от полицията!
Но протестите му бяха безполезни. Той беше изведен от дома и придружен до очакващата ги лимузина. Неочаквано се появиха още трима здравеняци и го напъхаха в колата. Вратите се затвориха и лимузината, бързо набирайки скорост, се понесе по магистралата към изхода на града. На лицата на придружителите беше застинало безлично изражение. Зад прозорците се мяркаха някакви празни полета, тъмни и печални.
Докато Андертън се опитваше да съобрази какво става, автомобилът излезе от магистралата и скоро спря в тъмен подземен гараж. Някой извика някаква заповед. Тежки метални врати се захлопнаха зад колата; запалиха се лампи на тавана. Шофьорът угаси двигателя.
— Ще съжалявате за това — хрипкаво ги заплаши Андертън, когато го измъкнаха от лимузината. — Поне знаете ли кой съм аз?
— Разбира се — каза здравенякът с кафявия плащ.
Под дулото на пистолета го принудиха да се качи по стълбите, водещи от подземния гараж в просторен, застлан с пухкави килими хол. Беше очевидно, че това е разкошна частна резиденция, разположена в един от малкото крайградски терени, недокоснати от войната. В другия край на хола Андертън видя отворена врата, през която се виждаха рафтове с книги.
Кабинетът беше обзаведен аскетично, но с вкус. На масата светеше лампа, до нея седеше човек, чието лице беше наполовина скрито в сянката, и очакваше госта си. Андертън никога не беше виждал този човек.
Когато процесията спря до масата, чакащият извади от малко калъфче очила без рамки, нервно ги закрепи на носа си, затвори калъфчето и бързо облиза сухите си устни. Беше около седемдесетгодишен, а може и повече. До него имаше тънък сребърен бастун. Тялото му беше слабо, жилаво, осанката му беше странно закостеняла. Онова, което беше останало от косата му, имаше пепеляво-кафяв цвят и беше внимателно разпределено на тънък слой по бледия череп. Само пъргавите очи зад стъклата на очилата изглеждаха живи, пронизителни и винаги нащрек.