Каплан изключи радиоприемника и гласът замлъкна.
— Пъргаво момче — измърмори апатично Андертън. — Сигурно Лиза веднага е изтичала при него.
— А каква му е ползата да чака? — ухили се Каплан и кимна на хората си. — Откарайте го в града! Нещо не се чувствам комфортно, когато наблизо е бивш комисар от полицията. Искам да съдействам на новия комисар Уитлър в залавянето на опасния престъпник.
4
Хладният досаден дъжд чукаше по капака, когато лимузината на Каплан влезе в Ню-Йорк и се отправи към полицейския участък на Андертън.
— Решението на шефа е разбираемо — каза му един от охранителите. — Ако беше на негово място, би постъпил по абсолютно същия начин.
Андертън мълчеше, гледайки мрачно през прозореца.
— В края на краищата, не само ти си такъв. Един от многото, и там ще имаш компания — продължаваше охранителят. — Хиляди хора живеят в този лагер. Може и да ти хареса там. Може би дори няма да искаш да го напуснеш.
Андертън гледаше през прозореца как пешеходците бързаха по своите си задачи или се стараеха по-скоро да се махнат от мокрия тротоар под някой навес. Той не изпитваше никакви емоции, усещайки само огромна умора. Безразлично следейки номерацията на сградите, той разбираше, че колата се приближава към добре познатото му здание.
— Изглежда, че този Уитлър здраво е хванал бика за рогата — продължаваше охранителят. — Познаваш ли го?
— Само половин час — мрачно отвърна Андертън.
— И той толкова силно е искал да стане началник, че веднага те е натопил? Сигурен ли си?
— Какво значение има сега…
— Просто ми е интересно — каза човекът на Каплан. — Значи ти си бивш комисар от полицията… В лагера ще радват да те видят. Такъв голям човек със сигурност не са го забравили.
— Не се и съмнявам — съгласи се Андертън.
— Уитлър не си губи времето. Мисля, че Каплан прекрасно ще се сработи с него — заключи охранителят. И веднага погледна почти умолително към комисаря. — А ти сигурен ли си, че наистина са те натопили?
— Абсолютно — със безразличен глас каза Андертън.
— И не си възнамерявал да убиваш Каплан? Излиза, че тази твоя методика за пръв път е дала засечка, така ли? Ти не си виновен в нищо, но си осъден заради една от твоите картички. А може би и преди теб са осъждали и други невинни?
— Всичко е възможно — безучастно каза Андертън.
— А ако твоята система изобщо не е правилна? Нали ти не възнамеряваш да убиваш никого. Може би осъдените също не са възнамерявали. Затова каза на Каплан, че искаш да останеш на свобода? За да докажеш, че системата греши? Ако искаш, нека обсъдим това.
Още един от охранителите се включи в разговора:
— Между нас да си остане… Това наистина ли е заговор? Защо смяташ, че са те натопили?
Андертън въздъхна тежко. Сега той вече в нищо не беше сигурен. Може би по някакъв начин се е озовал в затворен, безсмислен кръг от времето, където няма нито причини, нито следствия, нито начало, нито край. Или беше готов да признае, че е станал жертва на собствените си невротични фантазии, причиняващи неувереност в утрешния ден, и покорно да се предаде без борба. Умората отново го връхлетя с пълна сила. Няма смисъл да се бориш за недостижимото, когато всички инфокарти на света са против теб.
Спирачките изскърцаха отчаяно. Шофьорът напразно се опитваше да възстанови контрола над лимузината, трескаво стиснал волана и натиснал до край педала на спирачката. На кръстовището се беше появил огромен фургон; изскочи от мъглата и прегради пътя. Ако шофьорът беше натиснал газта вместо спирачката, щяха да успеят да минат, но сега вече беше късно да поправя грешката си. Лимузината обречено криволичеше, наклони се, забави се за секунда и най-накрая се вряза в хлебния фургон, смачквайки се на хармоника.
Седалката под Андертън подскочи и го притисна с лице към задната врата. Болка, неочаквана и непоносима, се взриви в мозъка му, когато се опита да се надигне на треперещите си колене. Някъде наблизо в мъглата пламна ярко огънче и съскащата плазмена струя, извивайки се, пропълзя към разбитото купе на лимузината.
Отнякъде се появиха нечии ръце и го измъкнаха от колата. Тежката седалка се отмести и Андертън не успя да разбере как се оказа на крака, опирайки се на тъмната фигура на своя спасител. Почти увиснал върху непознатия, той позволи да го отведат в тъмната алея наблизо.
В далечината завиха сирените на полицейски коли.
— Ще живееш — каза му право в ухото нисък хриплив глас. Андертън никога досега не беше чувал този глас, той беше също толкова хладен и настойчив, колкото проливния дъжд, който го удряше право в лицето. — Разбираш ли какво ти говоря?