Спогледахме се с тревога. Професорът го нямаше. Един объркан бодигард отвори вратата с трясък, за да ни каже, че е избягал. Размаха пистолета си по посока към портата, която висеше отворена, изкривена и безжизнена. Видяхме как на далечното било се изкачва автомобил и миг след това изчезва в низината от другата страна. Въздухът се изпълни със задушлив дим, защото всички превозни средства в имението горяха. Преследването бе невъзможно.
— Какво, по дяволите, го прихвана? — изрева генералът.
Кътръл, който веднага бе изтичал вън на верандата, се върна посърнал с написана с молив бележка в ръка.
— Добрият човек е оставил това, мушнато под дръжката на вратата — каза той. — Може би нашият млад приятел ще бъде така добър да ви го прочете, докато аз се поразходя из гората, за да се успокоя.
— Господа — прочетох на глас, — в качеството си на първото супер оръжие със съвест, аз се оттеглям от арсенала на националната отбрана. Демонстрийки невиждано досега поведение за едно оръжие, подтикнат от хуманни съображения, аз напускам. А. Барнхаус.
От онзи ден нататък, разбира се, професорът систематично унищожава въоръженията по света, така че сега почти няма с какво да се въоръжи една армия, ако не се броят камъните и подострените пръчки. Дейността му не доведе до мир в истинския смисъл на думата, а до един вид безкръвна и забавна война, която може да се нарече „Война на надприказването“. Всички държави са наводнени от чужди шпиони, чиято единствена мисия е да откриват всякакво военно оборудване, което веднага бива унищожавано, щом за него научи професорът, най-често от пресата.
И докато ден след ден все нови и нови оръжия се превръщат в прах благодарение на динамопсихизма, също така пълзят и слухове за местонахождението на професора. Само през миналата седмица се появиха три публикации, доказващи по различни начини, че се крие в някакви развалини, останали от инките в Андите, в канализацията на Париж и в непроучените долни камери на карлсбадските пещери. Тъй като познавам човека, склонен съм да вярвам, че подобни скривалища са прекалено романтични и некомфортни за него. Имаше доста хора, които искаха да го убият, но също така и милиони, готови да го скрият и да му помогнат. Ще ми се да мисля, че е в дома на някой такъв човек.
Едно е сигурно — когато пиша това, професор Барнхаус не е мъртъв. Излъчванията му заглушиха радиопредаванията само преди десетина минути. През осемнайсетте месеца след изчезването му, бе обявяван за умрял поне пет пъти. При всеки от тези случаи, в период без радиосмущения, бе намиран мъртвец, приличащ на професора. Първите три от съобщенията моментално бяха последвани от приказки за превъоръжаване и връщане към войната. След това дрънкачите на оръжие се научиха колко глупаво е да се радват предварително на кончината на професора.
Много храбри патриоти се оказваха сред дъските и талпите на разбитите наблюдателни кули само секунди след като са обявили края на свръхтиранията на Барнхаус. Сега всички, които биха водили война, ако можеха, от всички страни по света, могат да правят само едно — да чакат смъртта на професор Барнхаус.
Да питаш още колко време ще живее професорът е все едно да питаш още колко трябва да се чакат благословиите на една трета световна война. Той не е от семейство на дълголетници. Майка му е умряла на петдесет и три, баща му — на четирийсет и девет. Дядовците и бабите му по двете линии са живели също горе-долу толкова. Следователно може да се очаква, че ако успее да остане скрит от враговете си, ще живее още петнайсетина години. Ако, обаче, вземем предвид броя и деятелността на тези врагове, ще си дадем сметка, че петнайсет години са твърде много, че е по-добре да ги смятаме за петнайсет дни, часа, дори минути.
Професорът е наясно, че не му остава да живее дълго. Казвам го, заради бележката, която намерих в пощенската си кутия на Коледа. неподписана, надраскана върху изпоцапана хартия, тя се състоеше от десет изречения. Първите девет от тях — объркана плетеница от психологически жаргон и позовавания на неясни текстове, при първото четене не ми говореха нищо. Десетото, за разлика от останалите, бе съставено просто и не съдържаше дълги думи — но ирационалният му смисъл го правеше най-чудатото и объркващо изречение от всички. Почти бях готов да изхвърля посланието, защото реших, че е резултат от изкривеното чувство за хумор на някой колега. Не знам защо, но все пак го оставих сред неразборията върху бюрото си, където, наред с другите неща, бяха и заровете на професора.