Рей Бредбъри
Докоснати от огън
Дълго стояха под палещото слънце и гледаха ослепителните циферблати на старомодните си часовници. Сенките се издължаваха и трептяха зад тях, а под мрежестите им летни шапки се стичаше пот. Когато оголиха глави да изтрият покритите с бръчки чела и вежди, косите им се оказаха бели и мокри, сякаш от години не бяха виждали светлина. Един от мъжете промърмори, че усеща обувките си като току-що изпечен хляб, след което въздъхна и добави:
— Сигурен ли си, че това е мястото?
Вторият старец, казваше се Фокс, кимна бавно, сякаш се боеше да не се подпали от триенето при някое по-рязко движение.
— Засичах я три поредни дни. Ще се появи. Ако е все още жива, естествено. Изчакай и сам ще я видиш, Шоу. Господи! Ама че случай.
— Ама че странна работа — каза Шоу. — Де да можеха да заподозрат в шпиониране двама стари глупаци като нас. Господи, хич не ми е добре да стоя тук.
Фокс се подпря на бастуна си.
— Остави ме аз да говоря, ако… чакай! Ето я! — Той сниши глас. — Бавно се обърни. Ето я, излиза.
Предната врата се отвори с трясък. Една пълна жена застана на най-горното от тринайсетте стъпала и хвърли ядосани погледи наляво и надясно. Пъхна пухкавата си ръка в чантата си, измъкна няколко смачкани банкноти, изтрополи брутално надолу по стъпалата и енергично тръгна по улицата. Изпратиха я погледите на неколцина квартиранти, надникнали през прозорците след трясъка на вратата.
— Хайде — прошепна Фокс. — Тръгваме към месарницата.
Жената отвори вратата на месарницата и се втурна вътре. Двамата старци зърнаха за миг намазаните й с червило устни. Веждите й приличаха на мустаци над присвитите, вечно подозрителни очи. Щом доближиха магазина, чуха гласа й — вече крещеше вътре.
— Искам хубаво парче месо. Я да видим какво сте скрили за себе си!
Месарят стоеше мълчаливо, облечен в покрита с кървави петна престилка. Ръцете му бяха празни. Старците влязоха и се престориха, че се любуват на прясно нарязаното розово говеждо филе.
— Това овнешко изглежда противно! — викаше жената. — Каква е цената на мозъка?
Месарят й отговори с нисък сух тон.
— Добре, претеглете ми половин кило черен дроб! — нареди жената. — И си дръжте пръстите по-далеч!
Месарят бавно започна да претегля.
— По-бързо! — озъби се жената.
Сега ръцете на месаря бяха скрити под тезгяха.
— Виж — прошепна Фокс. Шоу се наведе мъничко, за да погледне отдолу.
Празната доскоро окървавена ръка на месаря държеше сребриста брадвичка за месо; пръстите стискаха здраво дръжката, после се отпускаха, отново стискаха и отново се отпускаха. Сините очи на мъжа бяха опасно спокойни над белия керамичен тезгях, а жената викаше към тях и леко порозовялото сдържано лице.
— Сега вярваш ли? — прошепна Фокс. — Тя наистина се нуждае от помощта ни.
Загледаха червените парчета месо и десетките малки вдлъбнатини и следи от многобройните удари на стоманения чук.
Викането продължи и в бакалията, и в дрогерията; двамата старци следваха жената на почтително разстояние.
— Госпожа Последно желание — тихо рече господин Фокс. — Сякаш двегодишно дете да изскочи на бойно поле. Мислиш си, че всеки момент ще настъпи мина и — бам! Подходяща температура, прекалено висока влажност, всеки се чеше, поти се, дразни се и от най-дребното нещо. И изведнъж ти изниква тази чудна дама и започва да пищи и вика. Сбогом. Е, Шоу, ще се захващаме ли за работа?
— Ти какво, да не искаш просто да идем при нея? — Шоу бе поразен от собственото си предложение. — О, но нали няма да го правим? Аз пък си мислех, че това е нещо като хоби. Хора, навици, обичаи и тъй нататък. Майтап. Но наистина да се намесваме…? Имаме и по-добри неща за правене.
— Нима? — Фокс кимна към улицата. Жената изтичваше пред колите, като принуждаваше шофьорите да набиват спирачки, да надуват клаксони и да ругаят. — Нима не сме християни? Ще я оставим ли подсъзнателно да се хвърли на лъвовете? Или ще я приобщим?
— Да я приобщим ли?
— Към любовта, спокойствието, по-дългия живот. Виж я само. Та на нея вече не й се живее. Нарочно вбесява хората. И в най-скоро време някой ще й направи услугата с чук или стрихнин. Сериозно се е запътила към дъното. Когато се давиш, ставаш гаден, вкопчваш се в хората, крещиш. Хайде да обядваме и да й протегнем ръка, а? Иначе ще продължи в същия дух, докато не си намери майстора.
Слънцето сякаш набиваше Шоу в нажежения до бяло тротоар и за миг му се стори, че улицата се изправя вертикално, превръща се в отвесна скала и жената полита към пламналото небе. Накрая той поклати глава.
— Прав си. Не искам да ми тежи на съвестта.