Обедното слънце изгаряше боята от фасадите, обезцветяваше въздуха и превръщаше водите от канавките в пара. Каталясали от жега, двамата старци стояха във вътрешния безистен на жилищната сграда; нажеженият въздух изсушаваше всичко като в пекарна. Когато заговориха, гласовете им бяха приглушени и далечни като гласовете на хора в задушни стаи, съвсем изнемощели от жегата.
Входната врата се отвори. Фокс спря едно момче, което носеше добре изпечен самун.
— Синко, търсим онази жена, която здравата тряска вратата, когато излиза.
— О, нея ли? — Момчето изтича нагоре. — Госпожа Вик!
Фокс сграбчи ръката на Шоу.
— Господи, Господи! Не може да бъде!
— Искам да се махна оттук — рече Шоу.
— Но да, ето го! — С невярваща физиономия Фокс почука с бастун списъка на квартирантите. — Господин и госпожа Албърт Вик, номер 331! Мъжът й е пристанищен работник, едър здравеняк, прибира се целият мръсен. Видях ги в неделя. Тя дърдореше, без да спре, а той не казваше нито дума, даже не я поглеждаше. Да вървим, Шоу.
— Няма смисъл — каза Шоу. — Не можеш да помогнеш на хора като нея, освен ако те самите не искат да им се помогне. Това е първият закон за душевното здраве. И двамата го знаем. Изпречиш ли се на пътя й, ще те премаже. Не прави глупости.
— Но кой тогава ще поговори с нея? И с други като нея? Мъжът й? Приятели? Бакалинът, месарят? По-скоро биха вдигнали купон на погребението й! Биха ли й казали да иде на психиатър? Тя самата знае ли го? Не. А кой го знае? Ние. Е, да не би да искаш да спестиш на жертвата такава жизненоважна информация?
Шоу свали подгизналата си шапка и погледна начумерено в нея.
— Навремето в час по биология учителят ни попита дали бихме могли да махнем със скалпел нервната система на жаба, но без да я повредим. Да извадим цялата деликатна структура, с всичките й мънички розови влакънца и почти невидими ганглии. Невъзможно, разбира се. Нервната система е дотолкова част от жабата, че не можеш да я смъкнеш като зелена ръкавица от ръката. Тръгнеш ли да го правиш, ще унищожиш жабата. Е, точно това е госпожа Вик. Не можеш да оперираш възпален ганглий. Жлъчта може да се види и в безумните й малки слонски очички. Със същия успех би могъл да опиташ да махнеш слюнката от устата й. Много е тъжно. Но мисля, че прекалено се отклонихме.
— Така е — търпеливо кимна Фокс. — Но аз искам само да я предупредя. Да посея зрънце в подсъзнанието й. Да й кажа: „Ти си кандидат за убийство и в най-скоро време ще станеш жертва“. Само едно малко зрънце с надеждата да поникне и да разцъфти. Съвсем мъничка, пък било то и отчаяна надежда, че ще събере кураж и ще иде на психиатър, преди да е станало прекалено късно!
— Твърде горещо е за разговори.
— Още една причина да се действа! На деветдесет и два градуса по Фаренхайт се извършват повече убийства, отколкото на каквато и да било друга температура. Когато е над сто градуса, жегата е прекалено голяма, за да ти се иска да се движиш. Под деветдесет — достатъчно прохладно, за да оцелееш. А точно на деветдесет и два градуса се намира върхът на раздразнителността, навсякъде те сърби и се потиш като свиня. Мозъкът ти се превръща в плъх в нажежен до червено лабиринт. И най-малкото нещо, една дума, поглед, звук, дори паднал кичур коса — и ето ти убийство от раздразнение. Убийство от раздразнение, ето ти една хубава и ужасяваща фраза. Виж само термометъра в коридора — осемдесет и девет градуса. И пълзи нагоре към деветдесет, после ще продължи до деветдесет и един, а след час-два ще стигне деветдесет и два. Ето го стълбището. Ще почиваме на всяка площадка. Напред!
Двамата старци се движеха в полумрака на третия етаж.
— Не гледай номерата — каза Фокс. — Дай да познаем кой апартамент е нейният.
Зад последната врата гръмна радио, парченца стара олющена боя паднаха безшумно на старата изтривалка. Цялата врата се тресеше в касата си от вибрациите.
Двамата се спогледаха и кимнаха мрачно.
Разнесе се друг звук, сякаш някой разбиваше с брадва ламперията — някаква жена крещеше по телефона на някого в другия край на града.
— И телефон не й трябва. Достатъчно е просто да отвори прозореца и да се развика.
Фокс почука.
Радиото изтрещя остатъка от песента, гласът продължи да крещи. Фокс почука отново, после натисна дръжката. За негов ужас вратата поддаде на натиска, отвори се навътре и двамата замръзнаха като актьори на сцената, изненадани от неочакваното вдигане на завесата.
— О, не! — възкликна Шоу.
Заля ги потоп от звуци. Сякаш бяха на пътя на вода от внезапно отворен шлюз. Инстинктивно вдигнаха ръце и трепнаха, сякаш изложени не на звук, а на ослепителните лъчи на слънцето.