Жената (наистина бе госпожа Вик!) стоеше до стенния телефон и с невероятна скорост пръскаше слюнка. Показваше всичките си едри бели зъби, монологът й не спираше, ноздрите се разширяваха, една вена на мокрото й чело се бе издула и пулсираше, свободната й ръка се свиваше и отпускаше. Очите й бяха плътно затворени. Жената крещеше:
— Кажи на зет ми да не ми се мярка пред очите, лентяй с лентяй!
Изведнъж очите й се отвориха широко — някакъв животински инстинкт я бе накарал по-скоро да усети, отколкото да чуе или види натрапниците. Продължи да крещи в телефона, като същевременно пронизваше посетителите с поглед като от най-студена стомана. Покрещя още минута, след което тресна слушалката и се обърна към тях.
— Е? — каза, без да си поема дъх.
Двамата се приближиха един до друг, сякаш за да се предпазят. Устните им се размърдаха.
— Казвайте! — кресна жената.
— Нещо против да намалите радиото? — каза Фокс.
Тя улови думата „радио“ по движението на устните му. Като продължаваше да ги гледа свирепо, тя блъсна радиото, без да обръща пламналото си лице към него — както пляскат дете, което вика по цял ден и жестът се е превърнал в навик. Радиото млъкна.
— Нищо не купувам!
Разкъса пакет евтини цигари, както куче би се нахвърлило върху месо с кокал, пъхна цигара в нацапотените с червило устни и я запали. Дръпна жадно, изпусна дима през носа и се превърна в огнедишащ дракон насред пълната с дим стая.
— Имам работа. Казвайте каквото имате за казване!
Огледаха се. Списания, пръснати като големи пъстроцветни риби върху покрития с линолеум под; мръсна чаша за кафе край потрошения люлеещ се стол; килнати лампи с мазни отпечатъци от пръсти по тях; мърляви прозорци, купчина чинии под капещия кран на мивката, паяжини, увиснали в ъглите като парчета мъртва кожа. И над всичко това се стелеше гъстата миризма на твърде продължителен живот на затворен прозорец.
Видяха термометъра на стената.
Деветдесет градуса по Фаренхайт.
Размениха тревожни погледи.
— Аз съм господин Фокс, а това е господин Шоу. Ние сме пенсионирани застрахователни агенти. Все още продаваме по някоя полица от време на време, за да допълним пенсионните си фондове. През повечето време обаче…
— Значи се опитвате да ми пробутате застрахователна полица! — Тя наклони глава към тях през цигарения дим.
— Не, не става въпрос за пари.
— Продължавайте.
— Не зная как да започна. Може ли да седнем? — Огледа се и реши, че в стаята няма нищо, на което може да се седне без риск от злополука. — Няма значение. — Забеляза, че тя се кани отново да се развика, затова побърза да продължи: — Пенсионирахме се, след като четиридесет години гледахме хората от родилния дом до гробищата, така да се каже. За това време успяхме да научим това-онова. Миналата година седяхме в парка и си приказвахме, събрахме две и две и стигнахме до заключението, че много от хората, които умират млади, биха могли да продължат да живеят. При подходящо проучване застрахователните компании биха могли да си осигурят нов тип информация за клиента като допълнително…
— Не съм болна — прекъсна го жената.
— О, тъкмо напротив! — възкликна господин Фокс и веднага уплашено прикри уста с ръка.
— Не ми казвайте на мен какво ми е! — викна тя.
Фокс тръгна с рогата напред.
— Нека го изясня. Психологически казано, хората умират всеки ден. Нещо в тях се уморява. И именно тази малка част се мъчи да убие целия човек. Ето например… — Той се огледа и с огромно облекчение се вкопчи в първото, което му попадна. — Ами ето например крушката в банята. Виси точно над ваната на разръфан шнур. Някой ден може да се подхлъзнете, да се хванете за нея и… тряс!
Госпожа Албърт Дж. Вик присви очи към лампата в банята.
— И какво?
— Хората… — Господин Фокс заговори по темата, а господин Шоу се чудеше къде да се дене, ту се изчервяваше, ту пребледняваше и накрая започна да отстъпва към вратата. — Хората са като колите, понякога трябва да им се проверяват спирачките; емоционалните спирачки, нали ме разбирате? Фаровете, акумулаторите, техният подход към живота, реакциите им…
Госпожа Вик изсумтя.
— Двете ви минути изтекоха. А още не съм чула нищичко.
Господин Фокс примигна — първо към нея, после към слънцето, което светеше безмилостно от другата страна на прашните прозорци. Потта се стичаше на струйки по лицето му. Крадешком погледна към термометъра на стената и каза:
— Деветдесет и един.
— Какво те яде, старче? — попита госпожа Вик.
— Моля за извинение. — Гледаше като омагьосан червеното стълбче живак, пълзящо нагоре по тръбичката в другия край на стаята. — Понякога… понякога всички правим грешни ходове. Не улучваме брачния партньор. Избираме неподходяща работа. Нямаме пари. Боледуваме. Страдаме от мигрена. Жлезите въртят номера. Десетки такива дребни, дразнещи неща. И преди да се усетим, си го изкарваме на всички и всичко.